Майка й я изгледа косо и след моментно размишление на лицето й се изписа разочарование.
— Два дни, права си.
— Бащата дойде ли да прибере детето? — попита Болд.
— Не е в неговия стил. Съмнявам се, че го е направил.
Майката каза:
— Не. Доро го върна на баща му.
Клодия обясни:
— Доро беше по-отстъпчивата от двамата.
Ако им се отдадеше възможност, в рамките на приличното, те щяха да излъжат, за да получат попечителство над детето — сигурно горяха от нетърпение да сразят бившия съпруг. Ако не успееха в това си начинание, и самият Болд щеше да се почувства разочарован. Дали пък Дороти Инрайт не се беше самоубила, зачуди се той. Не откъсвайки поглед от сестрата, той каза:
— Дороти е била градинарка. Както става ясно, много веща. Предполага се, че трябва да е използвала и тор и сигурно се е запасила с най-различни торове, необходими й за работата.
— Държеше ги в бараката зад къщата, не в сутерена. — След което добави: — Нямаше навик да майстори бомби в свободното си време, ако за това намеквате. Да не забравихте, че всеки е невинен до доказване на противното?
— Да майстори бомби ли? — обади се майката.
Дъщерята обясни:
— Можеш да направиш бомба от изкуствен тор и нафта, майко. Детективът има предвид…
— Нищо — намеси се, за да я прекъсне Болд. — Нищо нямам предвид. Просто задавам въпроси. По-лесно ще бъде за всички, ако просто търсим отговори на въпросите, а не се опитваме да правим заключения.
— Разбирам накъде клоните с тези въпроси — предупреди го сестрата на жертвата.
— Аз не разбирам — намеси се майката.
— Той смята, че Доро е замислила нещо ужасно. Той е полицай, майко. На тях в характера им е да са мнителни.
— Не характерът, а работата ни е такава — поправи я Болд, впил поглед в нейния. — Надявам се сега разговорът да потръгне.
Той отправи следващия си въпрос към майката, надявайки се поне веднъж да избегне намесата на сестрата. Майката изгледа неодобрително дъщеря си.
Болд попита:
— Знаете ли да е правен ремонт на къщата? Поръчан от собственика например?
Хариет отвърна:
— Не. Поне аз не знам за такова нещо. Тя се чувстваше много добре в тази къща.
Ориентирайки се към приключване, Болд попита Клодия:
— Да ми кажете за приятелите й от по-ранните години? Или за някого, с когото на всяка цена трябва да се срещна?
— Разбирам, че вие просто си вършите работата, сержант. Оценявам усилията ви. И ви се извинявам. Просто не мисля, че има нещо за разказване. Доро беше чудесен човек. Изобщо не заслужава това.
— А и не знаем, нали така — обади се майката, — не е била моята Дороти? В пожара, искам да кажа. Хората ви не са го доказали, нали така?
Това беше критичен момент и Болд се беше надявал да могат да го избегнат. В този момент им поднесоха чая и кифличките и това му спести отговора. Стягането под лъжичката стана по-силно и болезнено. „Зимната градина“ като че беше позагубила от блясъка и пищността си; движенията на сервитьорките като че изгубиха ритъма и изяществото си. Пианото в другия край като че започна да звучи фалшиво. Лепилото, което държеше света цял, се беше разсъхнало. Болд се усети блудкав. Евтин. Някакво си ченге, което не изпитваше ни най-малко съчувствие и жалост. Една жена беше мъртва. Никой не искаше нито да говори за това, нито да го потвърди. Тя беше водила напоследък тъжен живот и беше умряла от тъжна смърт; и Лу Болд разбираше дяволски добре, че никакво разследване нямаше да успее да я върне на белия свят. Майка й щеше да продължи да живее с надеждата, че в пожара е бил някой друг. Сестра й щеше да продължи да я защитава, въпреки че нямаше нужда от такава защита. Болд щеше да продължи със своите въпроси. В работата на Болд жертвата определяше накъде ще поеме разследването, но то се правеше не заради жертвата, а заради убиеца, заради баланса!
По-рано същия ден беше видял умряла котка встрани от шосето и този факт го беше изпълнил с чувството за трагична загуба. В представите си той пренесе Дороти Инрайт, жената от снимките пред него, на същото място встрани от шосето — гола, с лице към земята, убита на място. Той седеше с молив и бележник, изпълнен с отчаяна решимост да открие виновника. Смъртта принуждаваше хората да се отказват. Но не и Лу Болд, тя го мотивираше. Той се чувстваше зле заради това; не се харесваше. Дороти Инрайт нямаше явни врагове. Болд можеше да състави дузина сценарии, свързващи пожара и жената, но само защото това му беше работата — ден и нощ; работата му беше да измисля сценарии, версии, хипотези и да ги проследява от началото до края, за да открие нещо за Инрайт, което би могло да му върши работа.