Съсредоточи изцяло вниманието се върху местоположението си и силно приведените клони, служещи му за опора на ръцете и краката. Трябваше да се спусне на около метър по-надолу, за да докосне микробуса — две-три стъпки само — а изпита чувство, сякаш щеше да се озове в съвсем друг свят. Клонът под краката му застрашително кривна надолу, той за момент се набра на ръце и премести крак и тежестта си на по-горния клон, но той също се залюля. Бен погледна надолу и видя, че всеки момент е възможно да се изтърси върху дребния чакъл от три метра височина, ако клоните се счупят. Нямаше да се пребие, но и нямаше да му бъде много весело. Можеше да си счупи нещо. Още по-лошо — щеше да привлече вниманието към себе си и това, което беше възнамерявал да направи, и така щеше да създаде само неприятности на Емили.
Опита да направи нова маневра, двата клона застрашително се огънаха и той разбра, че повече няма накъде. Надяваше се да стигне до микробуса единствено като се хванеше за горния клон, после щеше да се отпусне с все сила върху клона, на който беше стъпил, след това да се оттласне от него, като в същото време използва гъвкавостта на горния клон, който, залюлявайки се, да го стовари върху покрива му. Той отново провери опората на краката си — за миг целта му се видя страшно отдалечена. След което направи замислената маневра, пусна ръце от горния клон и скочи.
Обзе го усещане, както беше подхвърлен нагоре, а след това спуснат надолу, че все едно се вози в асансьор. Залюля тяло, клонът се приведе още по-ниско и тогава гуменките му докоснаха повърхността на микробуса. И се отпуснаха върху него. Отлично беше преценил момента, пускайки се от клона точно преди той да се приведе още повече и да подмине микробуса. Той се хвърли напред и се просна върху алуминиевия покрив — в цял ръст — сякаш щеше да се моли. Клонът се прибра нагоре със свистене, прилично на писукане на изплашени птици, готови да полетят.
Беше притворил очи, без да знае като ги отвори, какво ще види — оказа се отвореното прозорче. Беше на по-малко от половин метър пред него. Поиска да коленичи, но покривът под него започна да се огъва; опасявайки се да не хлътне, той остана така проснат, прехвърляйки тежестта на тялото си върху гърдите, под които се намираха редиците нитове, които сметна за поздрава опора, докато отляво и отдясно металът беше крехък и лесно поддаваше. Сантиметър по сантиметър той се плъзгаше към отвореното прозорче, приличащ на кученце, попаднало върху гладък килим. Рамката на прозорчето беше от дърво, цепнатините бяха изпушени, приличаше на нещо допълнително сложено, а не оригинална част. Бен подаде глава над отвора и се огледа вътре. Наистина беше револвер, сложен върху пейка, покрита с облечени в дамаска възглавници. До пейката, на пода, върху разгънат спален чувал беше поставен брезентов чувал в армейско зелено. На пода се търкаляха и няколко празни кутии бира и разтворен брой на „Плейбой“. Бен побутна прозорчето, но то не се помръдна. Тогава видя куката и трите дупчици, бележещи възможността прозорчето да се отваря на различна височина или да се затвори. Извади куката, прозорчето се задвижи свободно и се доотвори.
Дочу шум отдясно. Отначало не проумяваше какво става. Малко след това обаче успя да свърже чутото с това, което щеше да последва.
— Благодаря ви — каза плътен мъжки глас. — Пак ще дойда.
Мъжът с ниската подстрижка, мъжът, на когото принадлежеше револверът — и микробусът. Тръгваше си.
Бен извърна глава. Мъжът стоеше до вратата и тъкмо я затваряше. Само след секунда щеше да се обърне с лице към микробуса, щеше да види Бен проснат върху покрива на микробуса, с глава, напъхана в отвореното прозорче. Щеше да го спипа.
Затрудняваше се да диша; сякаш и сърцето му беше спряло, но само след миг така подскочи, че усети болка в гърдите. Бен никога в такива случаи не мислеше за варианти за изход, за извинение, към което можеше да прибегне; реакциите му бяха изцяло подчинени на инстинкта: той сведе глава надолу, протегна ръка, за да улови ръба на прозорчето, и плъзна тяло вътре. Спусна се в празното затворено пространство, краката му почти докоснаха сгъваемата маса, и стъпи долу. Залегна и се напъха наполовина под пригодения за легло диван, сдържайки дъха си. Кръвта в ушите му чукаше със силата на гръмотевица — не чуваше нищо друго. Имаше чувство, като че препускащото му сърце свисти.
Откъм предната част на микробуса се разнесе скърцането на отворената врата. Връзката между кабината на микробуса и товарната част беше малко плъзгащо се прозорче, скрито зад завески, които — за щастие — бяха дръпнати.