Микробусът отново намали ход, после изви рязко надясно и вътрешността му се освети. Намираха се пред входа към самото летище.
Останалите шкафове бяха с твърде малки размери, за да го поберат. Бен даже си помисли да извади наркотиците, да ги напъха по шкафовете и да се скрие на тяхно място в огромния чувал, но това можеше да му излезе през носа, ако Ник вземеше чувала — а това беше много вероятно. Да се скрие в спалния чувал също беше една възможност, но не по-малко рискована. И изведнъж тогава буквално съзря шанса си.
Пейката, покрита с облечените с дамаска възглавници, върху която лежеше револверът, представляваше голяма дървена ракла — какво да говорим, беше си направо с форма на ковчег. Представляваше хранилище с повдигащ се капак. Бен го надигна, възглавниците се приповдигнаха и револверът се плъзна в задната част. Вътре бяха натрупани инструменти, удължители за кабели, картони с цигари, парцали, гюдерии и сандъчета с амуниции, въпреки това имаше достатъчно място за момче като него. Той се сви вътре и спусна капака, надявайки се, че смененото положение на револвера няма да предизвика подозрения у шофьора. Микробусът спря и Бен дочу звук от механичен глас, който казва:
— Моля, вземете билет.
Микробусът започна да се движи спираловидно по лъкатушещ полегат път към намиращия се нависоко паркинг. По някаква ирония съдбата беше избрала този начин за Бен да се озове за първи път на летище. Единственият път, когато беше излизал извън града, беше с майка си и се качиха на автобус, който ги отведе при умиращата му леля в Кент. Беше на шест години тогава — но беше виждал абсолютно същия паркинг във филм за ченгета и ясно можеше да си представи как микробусът взема резките завои с все по-голямо ускорение по стръмния път. Изпитваше едновременно страх — представяйки си появата на шофьора в задната част на микробуса; и облекчение — че микробусът със сигурност щеше да бъде оставен на паркинг и че може би шофьорът ще си отиде и ще му даде по този начин възможност да избяга. Микробусът намали, изви рязко надясно и на Бен се наложи да отмести дрелката, която го бодеше отзад в гърба. Микробусът направи два остри завоя и рязко спря. Двигателят изключи и Бен чу как вратата на шофьора се отваря. Усети, че сдържа дъха си — за да може да чува по-добре. Сърцето му блъскаше болезнено в гърдите, очите му смъдяха. Устата му беше пресъхнала, а езикът му беше лепкав. Помисли си какво би могъл да направи, ако шофьорът внезапно вдигнеше капака на пейката и го видеше. Дясната му ръка трескаво опипваше на сляпо в тъмнината — намери отворена кутия с пирончета и загреба цяла шепа от тях. Микробусът се разтресе, разлюлявайки и Бен, той чу резето от външната страна да се отключва и след това да се издърпва.
Шофьорът, Ник, щеше да влезе вътре. Наркодилърът. Мъжът с револвера. Сякаш температурата в хранилището се беше качила до хиляда градуса. Бен изведнъж беше обхванат от силен пристъп на клаустрофобия — теснотията и тъмнината в неудобното му скривалище го побъркваше. Искаше да се измъкне оттук. Трябваше да се махне. Веднага!
Силно скърцане го накара да се вцепени: шофьорът беше седнал на пейката. Последва шум, който според Бен означаваше, че Ник си слага кобура с револвера, приготвяйки се да осъществи каквото беше замислил. И от това откритие отново като че го разтресе електрически ток — щом мъжът си вземаше револвера, значи нямаше да пътува със самолет. Тогава колко дълго щеше да остане далеч от микробуса? А можеше да се окаже и по-лошо, ако беше паркирал в този гараж просто защото тук щеше да се състои някаква негова среща?
Намираше се в ужасяващ капан; мъжът седеше върху пейката! Не можеше да изскочи и да изтича до вратата, даже и да му се искаше. Не желаеше да става свидетел на никаква сделка с наркотици. Най-много от всичко на този свят му се искаше да си бъде в собствената стая, зад затворената и заключена врата; нямаше значение, че щеше да се наложи да чува какво прави вторият му баща с поредната си приятелка в спалнята; изобщо нямаше значение, че щеше да бъде понатупван понякога. Просто искаше да си бъде вкъщи. Мразеше се заради това, което беше направил. Искаше му се едно-единствено нещо — да можеше да върне часовника назад и да започне отначало — да му се даде втори шанс.
Пейката изскърца, щом мъжът се изправи. Бен чу тътренето на тежкия чувал по пода, мъжът изсумтя, явно докато го вдигаше, за да го прехвърли през рамо. Задната врата се затръшна.