— Не, нищо не искам — отвърна Грейвър. — Няма да се бавя…
Те тръгнаха през всекидневната към открита и модерна кухня с цвят на слонова кост.
— Дийн се канеше да работи на двора — каза тя, — но дъждът беше оправдание да го отложи.
— Не вярвам да е търсил оправдание — рече Грейвър.
Тя се засмя и прибра кичур коса зад ухото си.
— Така е, не гореше от особен ентусиазъм да работи.
В този момент задната врата на кухнята се отвори и Бъртъл влезе, по джинси и бос, със стара футболна фланела, чиито ръкави бяха навити до лактите. В ръцете си държеше двете им чаши с напитки и се мъчеше да затвори вратата с пета, когато вдигна поглед и зърна Грейвър.
— Маркъс. — На лицето му за кратко време се сменила няколко изражения — на изненада, недоумение, предчувствие, — преди да се овладее и да се усмихне привидно спокойно. Той се приближи и подаде на Джинет една от чашите. — Какво е станало?
Може би реагира така бързо заради зле прикритата тревога на Грейвър, ала каквото и да бе доловил, направи опит да се покаже невъзмутим, макар и предполагайки, че това навярно не е светска визита.
— Извинявай, че не се обадих предварително — каза Грейвър.
— Няма значение, не се безпокой — рече Бъртъл. — Хайде да седнем тук. — Той махна с питието си към дневната. — Навън беше хладно, но не за дълго. О, да — той посочи чашата, — искаш ли нещо?
— Не, благодаря.
— Джини — обърна се Бъртъл към жена си, — би ли проверила навън дали съм прибрал всичко? Май че забравих някакви бисквити.
Джинет Бъртъл ги остави сами.
Двамата седнаха, Грейвър в едно кресло, а Бъртъл на голям диван, тапициран с коприна. Грейвър се отпусна на меката облегалка, гърбът го наболяваше. Бъртъл седеше надвесен напред, отпи от чашата, после отпусна ръце върху коленете си, хванал небрежно чашата между две длани, без да откъсва поглед от Грейвър.
— Просто не знам как да подхвана — каза Грейвър. — Артър Тислър е мъртъв. Изглежда се е самоубил.
Бъртъл изпусна чашата.
Беше останало съвсем малко питие и то се разля върху кремавия килим заедно с две-три парчета лед.
— По дяволите — рече той, приковах очи в Грейвър. Гласът му беше задавен и ругатнята се отнасяше за известието на Грейвър, а не заради разлятата напитка. Той погледна надолу — беше нещо бистро, джин или водка, после се наведе и вдигна чашата, помъчи се да хване кубчетата лед, накрая успя и ги сложи в чашата. Извади носна кърпа от джоба си, опъна я върху мокрото петно и я притисна, а после остави чашата на ниска масичка. Движеше се бавно, сякаш се боеше да не загуби равновесието. Погледна кърпата между босите си крака.
— Боже мой — каза той. Лицето му бе изопнато.
За момент и двамата не проговориха, докато Бъртъл се вглеждаше в носната си кърпа.
— Бях там тази вечер…
— Там? — прекъсна го Бъртъл, все още с поглед надолу. — Вкъщи ли го е направил?
— Не. Паркирал в едно пусто поле край пистите на летище Андрау. Един патрулен полицай случайно го видял и отишъл да провери.
Бъртъл не помръдваше.
— А как?
— Застрелял се е.
Мълчание.
— В главата ли?
Грейвър кимна. Наблюдаваше внимателно Бъртъл. Двамата бяха добри приятели. Не общуваха чак толкова много извън професионалните си връзки, но помежду си бяха по-близки от останалите си колеги. Грейвър се чувстваше почти като по-голям брат на Бъртъл, който бе десетина години по-млад, такова беше и отношението на Бъртъл към него. Всеки от тях знаеше каква е логиката на мисълта на другия и двамата навярно влагаха себе си в разузнавателната работа повече, отколкото бе здравословно за браковете им. Бяха сродни души и си го знаеха.
— В устата ли?
Беше странно, че иска да го изясни, но понякога любопитството на човек към самоубийството, за това как точно е станало, беше също така неочаквано, както и самият акт.
— През дясното слепоочие, Дийн. Използвал е собствения си пистолет.
Погледът на Бъртъл беше все още прикован в носната кърпа.