— Ами Уестрейт?
— Не съм говорил с него — каза Грейвър.
— Ще бъде бесен.
— Вероятно.
Грейвър не беше изненадан от въпроса. Джек Уестрейт упражняваше такъв натиск върху отдела, че всеки път, щом се случеше нещо по-необичайно, винаги, когато имаше административни или бюджетни промени, или пък някое разследване станеше „деликатно“, всички се чудеха как ще реагира Джек Уестрейт. Никой изобщо не се надяваше, че той е готов да пострада заради тях. В това отношение Уестрейт беше последователен; винаги поставяше на първо място себе си и личните си интереси. Всеки път, щом имаше някакво, дори малко вълнение, първата му мисъл беше как то ще засегне собствената му лодчица. Егоцентричният отчаян акт на Артър Тислър щеше да представлява невероятно раздразнение за собствените му егоцентрични интереси.
Грейвър гледаше как Бъртъл разсеяно навива часовника си. Беше хубав ръчен часовник, от класическия тип, без батерия. Трябваше редовно да се навива. Грейвър предположи, че дори не е херметически. Бъртъл повъртя несъзнателно кожената каишка с позлатена закопчалка. В работата си те не се сблъскваха често със смъртта. Всъщност рядко можеха да видят каква е реакцията на хората при срещата им с нея.
5.
Когато излезе навън и тръгна обратно по извития тротоар към колата си, стори му се, че нощният въздух бе станал още по-тежък. Грейвър запали колата и когато включи фаровете, погледна към къщата на Бъртъл. Между правите силуети на боровете не се виждаше почти нищо, освен проблясването на осветените прозорци в задушната тъмнина.
Потегли и излезе от глухата алея. Бъртъл бе реагирал, мислеше си той, горе-долу както бе очаквал. И все пак не съвсем. Макар Бъртъл наистина да бе шокиран от новината за смъртта на Тислър, особено от това, че е било самоубийство, неговата реакция сякаш някак си надхвърляше смисъла на тази зловеща новина. Не че се бе държал неуместно или изкуствено, или че е реагирал прекалено емоционално. Бъртъл не бе склонен към мелодрама. Просто неговата реакция бе по-сложна, сякаш новината имаше и друго измерение и той като че ли подразбираше нещо повече, отколкото съобщеното му от Грейвър. Грейвър не се съмняваше в това, което виждаше. Просто бе видял повече, отколкото очакваше.
А може би начинът, по който Грейвър възприемаше видяното, хвърляше светлина по-скоро върху самия него, отколкото върху Бъртъл. Навярно фактът, че според Грейвър реакцията на Бъртъл е… по-силна от очакваната, бе показал, че самият Грейвър чувства толкова малко. Или поне така би се изразила Дор. Според нея Грейвър беше „емоционален инвалид“. Някой друг вероятно би казал, че той е твърде аналитичен или сдържан. Но Дор беше казала „емоционален инвалид“ и тази характеристика го беше засегнала дълбоко. Всъщност Грейвър си спомни колко се беше наскърбил тогава. Понякога тези думи отново пробягваха в съзнанието му. След това Грейвър дълго време умуваше над емоционалното си състояние и съжаляваше, че Дор остави тези думи като своя прощален удар, след като вече беше подала молба за развод и почти не общуваха помежду си. Съжаляваше, че не са си поговорили с нея по този въпрос преди още чувствата, свързали ги някога, да притъпеят и се прекършат. Но сега бе твърде късно и той остана да си блъска главата в самота над тази сурова характеристика. Може би такова е било и намерението на Дор — да остави трънчето след ужилваното и една незарастваща, напомняща рана.
Може би все пак реакцията на Бъртъл не беше чак толкова особена. Как всъщност трябваше да реагира? Дали Грейвър би могъл да опише по-адекватно поведение? Как трябваше да се държи човек, ако неочаквано се сблъска с подобен, ужасен акт, станал сякаш извън границите на правдоподобното? Самоубийството на Тислър влизаше в противоречие с всичко, което знаеха за него, и може би точно това отклонение от предполагаемото поведение беше предизвикало също толкова неочаквана реакция от страна на Бъртъл.
13 края на краищата, всяко нещо притежава естествена структура, мислеше си Грейвър, съществуват граници на поведение, произтичащи от съответното общество и мястото на човека в него. Има едно натрупване от очаквания, които след време стават неотменима част от живота ни. Предполага се, че ще продължим да се държим така, както винаги сме се държали, че нашите личности са вече установени, че са една неизбежна амалгама от целия ни жизнен опит от раждането до настоящия момент. Ако някой се отклони от поведението, което сме свикнали да очакваме от него, това ни изненадва и затова го помним много по-ясно, отколкото при предсказуеми постъпки.