— Реших да оставя Ласт при нея, докато отидем да вземем Редън. Не съм мислил повече по тоя въпрос. Но и не мога да я пусна.
— Добре.
— А този Редън дали ще бъде въоръжен? — попита Ремберто.
— Ледет казва, че ще бъде.
Ремберто беше висок за латиноамериканец, малко по-висок от Грейвър, слаб, но с широки рамене. Хубав младеж с гъста черна коса, грижливо подстригана и сресана, той носеше леки панталони, светлосиня риза и спортно сако, и всички те изглеждаха доста пострадали след едночасовата сауна в двора на Кони. Носеше и „Зиг-Зауер“ като на Грейвър, в кобур с ремък през рамо под сакото си. Той седеше на стола си съвсем спокойно и уверено. Но невъзмутимите му тъмни очи създаваха погрешна представа за концентрираното внимание, усвоено през няколкото, но с богат опит, години в тайните служби.
И двамата мъже не откъсваха поглед от Грейвър от момента, в който излязоха на верандата. При тях нямаше никаква склонност да отклоняват вниманието си към залива, обичайната реакция на всеки седнал на веранда с крайбрежен изглед. Но Ремберто и Мъри — Грейвър не знаеше фамилните им имена — не проявяваха любопитство към водата, корабите или залива. Те се интересуваха само от Грейвър и това, което той трябваше да им каже за предстоящите събития.
— От доста време работя зад бюро — рече Грейвър, — и вие двамата разбирате повече от тактически планове, но имам две предложения за това кога е най-добре да го пипнем. Кажете ми какво мислите.
— Първата добра възможност, струва ми се, е по време на зареждането. Ледет твърди, че в Бейфийлд самолетите се зареждат от малък камион цистерна, който спира до хангарите. В камиона винаги има двама служители. Мисля, че двама от нас биха могли да заемат техните места. Ако това е неосъществимо, може да се престорим на други пилоти или нещо подобно, да се въртим около паркинга или терминала на летището. Втората възможност е в ресторанта, където те се хранят. Правил съм това преди и то ми харесва. Лесно е да застанем от двете му страни и да насочим два пистолета, преди да е заподозрял нещо. Ще накараме Ледет да седне на удобна за целта маса.
— Това, което не ми харесва във втория вариант — добави Грейвър, — е, че двамата с Ледет трябва да пътуват до ресторанта сами, за да не се възбуди някакво подозрение. Има твърде голяма вероятност Ледет да реши, че може да избягат с колата… изобщо има твърде много време, за да се случат доста неща.
— Не, предпочитам летището — рече Мъри.
— Също и аз — добави Ремберто, — но ако нещо се обърка, ако има стрелба, рискуваме с пожар от горивото.
— Да, помислих си за това — каза Грейвър.
— Какъв е той по характер? — попита Ремберто.
— Не знам, но съдейки по телефонния му разговор, той държи нещата здраво в ръцете си. Ледет като че ли е по-податлив, не толкова твърд. И освен това Калатис се доверява именно на Редън, което говори много. Изглежда, Калатис държи да има личен контакт и с тримата си основни пилоти.
— А ние всъщност трябва да разпитаме тоя тип, така ли? — попита Мъри.
Грейвър обясни положението си по отношение на бюрокрацията, с която би трябвало да преговаря, за да бъдат предприети официални мерки срещу Калатис.
— А докато те се мъчат да разработят политиката за подобна стъпка, Калатис ще изчезне — каза той. — И той няма да е първият голям обект, който се изплъзва от задната врата, докато бюрократите умуват. Ето защо смятам да разпитам Редън, за да видя дали има начин да спасим нещо от това фиаско вместо едно безкрайно разследване, което ще се проточи поне осемнайсет месеца без никакъв резултат, освен няколко прекалено тежко осъдени дребни риби.
Той ги погледна.
— Ще бъда откровен с вас — рече той. — Казах на Арнет, че тази вечер те ще пренасят пари и наистина е така. Но моят единствен интерес тук е Панос Калатис. Искам парите, защото Калатис иска парите, и предполагам, че независимо къде са те, той ще е наблизо. За мен парите не са нищо друго, освен примамка. Нямам намерение да гледам към тях; ще се вглеждам само в сенките.
Нямаше намерение да изяснява това. Смяташе, че не е нужно.
— Значи си сигурен, че товарът не е наркотици — рече Мъри.