Еди Редън беше по-труден обект от Ричард Ледет. Първо, той не беше от типа хора, чиято фантазия би им погодила номера. Притежаваше доста здрав разум. Човек не можеше в нищо да го убеди, възползвайки се от неговите тревоги — той всъщност нямаше такива. Той сякаш приемаше живота с една проста философия, с някакъв западнотексаски стоицизъм, в който нямаше място за биене по гърдите и оплакване. Понякога животът ти погажда гадни номера, а понякога не. Или имаш късмет, или нямаш. И в двата случая нищо не можеш да направиш. Това би могло да бъде неговото кредо. Така той се бе научил да извлече най-доброто от всяка лоша ситуация. Животът можеше да погоди гадни номера на Еди Редън, но той не хленчеше за това. В подобни случаи той просто си вземаше един хубав душ и в това време обмисляше как да избегне лошия късмет следващия път.
И точно това правеше сега — седнал с кръстосани крака като индиец — навярно за първи път от петнайсетгодишната си възраст, опитвайки се да измисли как да не затъне още повече, отколкото вече беше.
Грейвър изложи всичко колкото се може по-методично и безстрастно, предполагайки, че Редън ще оцени сбития разбор на своето положение. Той изреждаше фактите подобно на счетоводител. Порнофилмите с малките момичета, кокаинът, откраднатото оръжие, работата му при Калатис, ежеседмичните полети с пари до малки корабчета в Мексиканския залив — Грейвър разполагаше с картите за документация, ежемесечните полети с пари в южна посока… всичко това беше като предястие, достатъчно, за да убеди Редън, че приближавайки се към хангара преди няколко минути, той навярно бе пилотирал самолет за последен път в живота си.
Сега Редън го обмисляше, дишайки тежко — никак не бе лесно да седиш на горещ бетонен под с кръстосани крака и ръце с белезници отзад, докато тесният колан на сините ти джинси се врязва в издутия ти бирен корем и отпуснатите телеса отгоре. Той обилно се потеше и по челото му се стичаха малки струйки, задържайки се по рижите му вежди като капки солен дъжд. Мократа мексиканска риза бе полепнала по гърба и корема му и неудобното положение изглежда му причиняваше някакви болезнени спазми, затова малко се накланяше, за да ги облекчи.
Редън тихо пропъшкваше с всяко поемане на дъх. Погледна своя самолет. Поклати глава с лека усмивка.
— Ей, Рики — каза на Ледет, седнал точно зад него в същата поза, но той не го виждаше. — Ти май си се спогодил нещо с тия момчета, а?
Нюман поклати глава към Ледет.
Когато той не отговори, Редън се ухили и рече: „По дяволите“.
Откакто бяха влезли в хангара, никой не беше продумал, освен Грейвър и Редън.
— Е — рече Редън, намествайки задника си в опит да облекчи схващането си отстрани. От края на носа му капеше пот върху бетонния под, където веднага попиваше. — Въпросът при такава сделка е… че тая работа е танто за танто… до края на живота си трябва да се озъртам.
— Така е — каза Грейвър, триейки лицето си с носна кърпа. — Но ако не искаш да се занимаваш с нас, можеш просто да прекараш остатъка от живота си в килия.
Редън изпухтя.
— Добре де, дявол да го вземе, знаем накъде води това, нали така? Ако можех, хич не бих се канил да прекарам остатъка от живота си в килия. Той изсумтя. — Непременно ли трябва да ме държите така с тия белезници? По дяволите.
Грейвър се приближи до него и приклекна. Погледна го.
— Пушиш ли?
Редън се намръщи.
— Да, пуша.
— Искаш ли цигара?
— Да, искам цигара.
Грейвър погледна към Нюман, който отиде при Ледет и извади цигарите и запалката от джоба на ризата му.
— Свали белезниците от едната ръка — каза Грейвър на Нюман, който взе ключа от Мъри да ги отключи. Когато го направи, Ремберто шумно запъна ударника на своя „Зиг-Зауер“.
Редън трепна и после бавно обърна глава в посока на звука, докато вземаше цигарата от Нюман и я палеше. Погледна Ремберто.
— Вие, момчета, хич не действате като полицаи — рече той. Не се опита да се изправи, но поразкърши малко раменете и кръста си.
— Добре — каза Грейвър, все още приклекнал пред Редън — кажи ми какво трябваше да стане тази нощ.
Редън не беше склонен към театралничене, но от дългата му пауза, преди да отговори на въпроса на Грейвър, ясно проличаваше какво напрежение чувства. Изглежда никой не проговаряше за Калатис, без да се опасява, че така застава пред отворените врати на ада. Просто не го правеха, освен ако нямаха друг избор.