— Какво се е случило? — попита Фийбър.
— Артър Тислър се е самоубил. — Той произнесе името му като Тислър.
Последва мълчание.
— Господи…! — възклицанието на Фийбър прозвуча като съсък.
На Калатис му се стори, че Фийбър помръдна левия си крак, може би за да стъпи по-устойчиво по стръмния склон.
— Ко… кога е станало това? Боже мой… това е невероятно. Боже мой. Кога е станало?
— Преди няколко часа.
— По дяволите… Артър Тислър.
— Да.
— Сам ли е бил? Искам да кажа, навярно някой го е намерил. Кой го е открил?
— Това няма значение.
Фийбър потъна в мълчание. Калатис не го прекъсна. Дългогодишният му опит го бе научил, че добрите хора — а Фийбър беше добър човек — реагираха веднага при много малък стимул. Ако бяха достатъчно схватливи и користолюбиви и ако той ги подхванеше с необходимото умение и с абсолютно точния нюанс от безпокойство, те щяха да вземат единствено правилните решения. Щяха да бъдат надеждни — поне за неговите цели — дори когато губеха равновесие.
Фийбър се бе обърнал към брега и виещите се по него светлини, сякаш можеше да мисли най-добре, ако не гледаше право в лицето на събеседника си. Калатис разглеждаше профила му. Беше типичен американски бизнесмен, от типа неостаряващи, рано избуяли момчета, които винаги се впечатляват — и които винаги се опитват да впечатлят другите — с особената си представа за мъжественост, едно понятие, свойствено за голяма част от финансовата конкуренция. Калатис не беше срещал американски бизнесмен, който рано или късно да не се опита да отгатне приблизителните ти финансови възможности чрез заобиколен разговор, стремейки се да определи професията ти, къде живееш, каква кола караш, в кои клубове членуваш, кого познаваш, къде ходиш на почивка и с какви играчки запълваш свободното си бреме — лодка, кола, ски, оръжие и така нататък. Беше нещо като сравняване на пенисите, като някакво момчешко премерване с човека до тебе, използвайки долари вместо полови органи.
Фийбър се обърна към Калатис.
— Казваш, че са ти се обадили. Ще се появи ли по новините?
— Не. Доколкото разбирам, ще успеят да подходят съвсем безшумно. Засега имат късмет в това отношение.
Фийбър престана да задава въпроси. Не беше необходимо. Той разхлаби вратовръзката си.
— В такъв случай операцията Селдън пропада — рече той. Помълча и поклати глава. — Самоубийство. По дяволите, как да го повярваш? Каква тъпотия. Невероятно. Е, да, ще има суматоха из ведомствата. Отдел „Убийства“ и специалният вътрешен отдел. Грейвър ще проведе собствено разследване, за да се увери, че няма никакви компромати. Ако е самоубийство… — Той се спря и погледна Калатис. — Значи са сигурни, че е самоубийство…
Калатис кимна.
— Казват, че е самоубийство.
— В такъв случаи няма проблеми с отдел „Убийства“ или СВО, остава само разследването на Грейвър. Но там трябва да бъдем добре обезпечени. Нашите хора са опитни и много внимателни. Ще следя нещата и ще гледам нищо да ме се разкрие.
Калатис допи останалия ром и изхвърли леда на тревата.
— Убеден съм, че ще успееш да овладееш проблема, Фийбър — каза Калатис. — Но в това, което става, две неща ме безпокоят — добави той. — И то много сериозно. От опит знам, че едно самоубийство в тази работа винаги означава неприятности. Сблъсквал съм се с това и преди. Мексико сити. Бриндизи. Монтевидео. Марсала. Тел Авив. Марсилия. — Изброяваше ги бавно, спирайки се за миг между тях, сякаш първо трябваше да си припомни случая в съответния град, преди да изрече името му. — Във всяко от тези места съм виждал самоубийства и те винаги предизвикваха бъркотии и неочаквани обрати. Умираха и други хора. Неприятности.
Той млъкна и допря студената чаша до голите си гърди, потърквайки охладената й влага по кожата си. Искаше Фийбър да го изслуша добре и да размисли върху казаното от него.
— Такива мъже — рече той — не се самоубиват заради обикновени причини, като например парични проблеми, жени или депресия. Те често се самоубиват от страх. Защото смятат, че не могат да избягнат нещо. Или навярно защото са направили нещо, заради което ще трябва да ги убият, или пък по някакви неведоми причини, те искат да надхитрят убиеца.
— Може би — каза Фийбър. — Но това не ти е Третия свят, за бога. Тук не е същото, Панос.
Калатис кимна снизходително на американския шовинизъм, на арогантното превъзходство, така дълбоко вкоренено в този човек, че той никога не би го осъзнал, колкото и да му го обясняват. Порив на вятъра опъна провисналите крачоли на пижамата му.