— „Малибу охрана“ потвърждава нареждане на „Ком Едно“ да се премине към другото местоназначение.
Това беше всичко. Той смъкна слушалките, даде ги на втория пилот и се върна на мястото си. Уейд завъртя очи към колегата си. Калатис си имаше цяла сбирка от подобни типове. Бяха като колекция от противни бръмбари. Всички те говореха на този уж военен жаргон и много сериозно възприемаха себе си. Е, все пак пренасяха много пари.
Вторият пилот даде на Уейд новите координати и той направи продължителен вираж. Купчината светлинки, която представляваше центъра на Хюстън, бавно смени положението си откъм прозореца на Уейд. Сега светлините бяха по-напред и щяха да останат така, а после той щеше да направи още един завой и да се насочи към пистата. После светлините на града щяха да бъдат пред погледа му, точно над командното табло. С изменението на плана новото разчетено време на пристигане им даваше трийсет и пет минути преднина.
Панос Калатис седеше съблечен до кръста в своята радиокабина, взираше се в таблото със скали пред себе си и пресмяташе шанса за успех на няколкото алтернативни ходове. Изведнъж започна да се поти, но остана напълно невъзмутим. Съобщението за сигналните ракети над Лас Копас беше съвсем неочаквано и предизвика суматоха крайбрежната къща. Джейл сега притичваше напред-назад между къщата и двумоторния хидроплан на пристана и товареше последните вещи от багажа, който включваше всичко, като се почне от следващата им смяна дрехи и се стигне до ключовете за шифрите на банковите сметки на Калатис в чужбина, финалът беше настъпил, наистина, малко по-рано, но си беше добре планиран.
Той винаги изпипваше до съвършенство своите планове и те винаги вървяха гладко, с което много се гордееше. И тази нощ не беше по-различно. В Лас Копас вместо тримата пазачи от охраната той имаше шест. Те бяха най-доверените му служители и бяха работили с него по-дълго от всеки друг, дори по-отдавна от Страсър. И шестимата бяха пилоти и всеки от тях можеше да управлява „Малибу“, „Муни МСЕ“ или „Пилат“. Което, разбира се, беше част от плана. Всички те щяха да участват в екзекуциите.
Но сега никой от тях нямаше да стори това, и нещо по-лошо, бяха заминали за Лас Копас с лодка. Във всеки случай, те вече завинаги бяха слезли от сцената. Дори сигналните ракети да не означаваха внезапна акция, дори ако бяха за отвличане на вниманието и нищо повече да не се случеше — в което Калатис се съмняваше, шестимата му най-надеждни мъже никога нямаше да успеят да се върнат навреме, и да му помогнат. Калатис сега се канеше да ускори събитията в тази нощ. Налагаше се да разчита много на тримата мъже, които бе запланувал да бъдат убити в Лас Копас, тримата пазачи, които отговаряха за докарването на парите и клиентите от хотелите до летищата. Но това не го притесняваше. Те не знаеха, че Калатис е замислял да бъдат убити, така че нищо лошо не бе станало.
И Калатис изобщо не си позволи да се тормози над въпроса кой е виновен за „атаката“ в Лас Копас. Предположи, че е Грейвър. Запита се само дали Бъртъл би му се обадил, ако беше жив. Интересно му беше доколко петстотинте хиляди долара се бяха отпечатали в жалката душа на Бъртъл. Е, нямаше значение. Всъщност имаше значение само наличието на пробив сред доверените му хора и вероятността да загуби почти четирийсет милиона долара, които скоро щяха да бъдат във въздуха към Бейфийлд, започна да го гложди. Той вече бе изнесъл два пъти по толкова през последната седмица, но все пак две трети не бяха толкова добре като сто процента и Калатис бе готов да поеме известен риск за тези сто процента.
Вдигайки белия телефон, той набра номер в Ла Порте и остави кодов номер. Веднага синият му телефон иззвъня. Обаждането в отговор беше от един мъж, тексасец, с когото Калатис се бе срещал за кратко в Буенос Айрес през 1981 година. През 1985-та този човек бе започнал транспортен бизнес с камиони в Ла Порте. През 1990 година Калатис му се обади по телефона. Оттогава Калатис бе говорил с него само четири или пет пъти, но когато му се обаждаше, този мъж „даваше под наем“ някой от своите камиони на Калатис срещу невероятна сума пари. В брой.
Калатис отново взе белия телефон и набра кодовия номер на Марисио Ландроун. След малко звънна синият телефон.
— Ландроун е на телефона.
— Марисио, в хангара ли си?
— Да, тук съм.
— Получи се объркване в първоначалното место назначение. Ще използваме другия план. — Калатис говореше бавно, почти нехайно. Много отдавна беше научил, още в „Мосад“, че за да държиш във властта си своите подчинени, трябва преди всичко да владееш собствения си глас. За повечето хора страхът и паниката са заразни. Ако усетят вируса на страха, на съмнението или безсилието има голяма вероятност те също да прихванат болестта. Основното задължение на един ръководител на група е никога да не излага на опасност от такава зараза своите хора, макар самият той да се измъчва от този вирус.