Пейс се приближи до камиона и надникна вътре.
— Имам осем сандъка — рече той.
— Добре, чудесно. Изнесете ги и аз ще ги наредя тук отзад.
Пейс се обърна към пазача, който сега стоеше до вратата на самолета. Пазачът също го погледна.
— Действайте — каза пазачът и врътна глава към стълбата на самолета.
— Може да ни потрябва помощ — рече Пейс.
Пазачът наклони главата си, искайки да каже „лош късмет“ и провери заглушителя на узито, сякаш за да се увери, че е наред.
Пейс се поколеба, все още гледащ пазача, после се обърна и тръгна към стълбата на самолета.
— Искам да се обадя на Калатис за това — каза клиентът, застанал неловко до вратата на хангара. Очевидно беше много нервен, едната си ръка беше подпрял на хълбока, а с другата бършеше лицето си. — Такова нещо не се е случвало преди. Това е дяволски далече от Мексико.
— Не можем да рискуваме с радиовръзка оттук — рече пазачът. — Сигурността е изключително важно нещо за мистър Калатис. Той знае какво прави.
На клиента му стана ясно, че не може да настоява, за каквото и да е. Ако точно в този момент му крадяха парите, той не беше в състояние да направи абсолютно нищо и щеше да има късмет, ако не го застреляха. Ако не ги крадяха, ако това беше основателна мярка заради сигурността, тогава той би следвало да си държи устата затворена и да не си разваля отношенията с хората, които се мъчат да опазят парите му.
Пейс изруга и се качи в самолета. След малко той започна да подава банкерските сандъци на втория пилот. Клиентът ги наблюдаваше. Очевидно не му идваше на ум, че може да помогне, или по-скоро си мислеше, че не е негова работа. Никой нищо не продума, докато Пейс не подаде и последния сандък на втория пилот, който го замъкна до камионетката, тръсвайки го на тапицирания под до задната врата.
— Това е всичко — каза Пейс и слезе по стълбата. — Ние потегляме.
— Помните ли какво трябва да направите? — попита пазачът.
— Смятам, че ще се справя — рече Пейс, вбесен от грубия и надут пазач.
— Имате координатите… излизате на петнайсет мили в морето и после можете да си правите каквото си щете.
— Да тръгваме — каза Пейс на втория си пилот и двамата бавно избутаха самолета от входа на хангара към тъмнината на пистата.
На слабата светлина, идваща откъм камионетката, Грейвър едва различаваше силуетите на пилотите, които се качиха отново в самолета и прибраха стълбата. След малко двигателят на самолета заработи и Пейс увеличи оборотите му, докато започна да вие, задържа така за минута, после придвижи задкрилките, за да обърне самолета и тръгна към края на пистата. Там изви за излитането, двигателят ускори още оборотите и самолетът се втурна стремително по пистата, откъсвайки се от земята над водата, в посока към залива, откъдето бе дошъл.
Пазачът, шофьорът и клиентът стояха край осветеното от камионетката място и гледаха как самолетът изчезва към звездите, а после пазачът се обърна, вдигна своето „Узи“ и застреля другите двама мъже.
Двата приглушени изстрела бяха потресаващи, бързите тъпи звуци не съответстваха на произведения ефект, при който мигновено пръсна кръв от гърбовете на двамата, поваляйки ги едновременно на земята.
Грейвър почувства как Мъри и Ласт потръпнаха от двете му страни, а умът му мигновено взе решение да не предприема нищо. Сега нямаше смисъл да застрелят пазача. Те не можеха да предотвратят двете убийства, които току-що видяха с очите си. Ако бяха предвидили това и ги бяха предотвратили, тогава би било оправдано да го застрелят. Но сега той им беше по-нужен, ако е жив. Грейвър беше благодарен за добрата подготовка на Ремберто. Някой друг на негово място веднага би застрелял пазача.
Затова те просто наблюдаваха как пазачът прехвърли узито през рамо, влезе в хангара и изгаси лампите навън. После пак излезе, хвана клиента за краката и го завлече зад ъгъла на хангара. След малко замъкна там и тялото на шофьора по същия начин. Когато се върна, взе един градински маркуч, навит край вратите на хангара, завъртя пожарния кран, с който маркучът беше свързан и започна да отмива обилната кръв пред входа.
78.
Шейсет и петфутовия „Сфинкс“ се полюляваше леко в топлите води на Гълфстрийма. Хидропланът беше заминал, а Калатис и Джейл седяха на палубата с бинокли, подпрели крака на парапета, и гледаха към точно определени координати на северозапад. Районът, който наблюдаваха, беше на петнайсет мили от брега, а можеше да бъде и на хиляда и петстотин мили оттам. Беше на затънтено място и изобщо не би съществувало, ако някой не бе начертал координатите му върху карта, за да го определи. Зад тези триста и шейсет градуса нямаше нищо, освен пустота и тъмнина, и една посока можеше да бъде всякаква посока; беше празно, без граници, без каквото и да е значение или връзка.