Уестрейт се изправи.
— Трябва да тръгвам — каза той. — Виж какво, Грейвър, искам здраво да се заемеш с това. В случай че има някакви съмнения, въпроси, нещо нередно или особено, веднага се свържи с мен. — Той опули широко очи. — Разбра ли?
— Струва ми се, да — отвърна Грейвър.
Уестрейт енергично кимна с глава, сякаш искаше да каже — значи се договорихме и толкоз. Той рязко се обърна и тръгна да си ходи, подобно на глиган, насочил се към нов обект. След секунди беше до входната врата и я отвори.
— Обаждай се — рече той, без да поглежда назад, и излезе.
Грейвър затвори вратата зад него и почака в тъмното антре, вглеждайки се в светлината от външната лампа, чиито лъчи се пречупваха през малките прозорчета на вратата. Почака, докато блеснаха фаровете от колата на Уестрейт, които бавно се преместиха от бордюра, а после осветиха косо небето и изчезнаха надолу по улицата.
7.
— Не ми харесва особено тази идея да наблюдаваш — каза тя, поглеждайки от колата към малката алея с дървета, все още с блеснали листа от преминалия дъжд. Алеята също блестеше и от време на време от паважа се издигаше тънка струйка пара и за миг увисваше под светлината на лампите, преди бавно да се издигне и изчезне в тъмнината.
— Искам да видя това — рече Калатис. — Не мисли за мене. Просто си свърши работата.
Жената беше малко над четиридесетте, с червеникавокестенява коса, леко прибрана на тила. Беше добре сложена, с фигура, която не беше слаба, но отлично поддържана за годините й чрез доста усилия и сурова решителност да се бори безпощадно срещу теглото и отслабващата еластичност. Решителността беше нещо характерно за целия й живот. Имаше несломима воля. Притежаваше необикновена способност за концентрация. Беше непреклонно хладнокръвна.
— Панос Калатис обичаше да я използва, защото с течение на времето тя беше започнала да се страхува. Причината беше в натрупаните й години. Това, което постоянната опасност не успя да направи в младостта й при първото му запознанство с нея в Триест, пълзящото време, ден след ден, с месеци и години, бе постигнало единствено със страшната за нея сила на часовниковата стрелка. С изтичането на времето, с бавното му и неумолимо стопяване, тя бе станала по-малко безразсъдна. Животът, който за нея нямаше никакво значение в миналото, придоби обезпокоителен смисъл. Тя все още действаше хладнокръвно, но мотивировката беше свързана и със самосъхранение. На Калатис му харесваше да вижда как тя се страхува. Преди трийсетина, дори преди двайсет години, му настръхваше косата, наблюдавайки я само как пресича улицата. Днес притихналото й, климактерно тяло, беше сторило това, което нито пистолет, нож или отрова не успяха да направят в младостта й — беше я накарало да се страхува и този страх, макар че го прикриваше и не признаваше, беше свалил маската на нейната митология. Тя все още беше смъртта, но сега тя означаваше друг вид смърт.
Той я погледна. Носеше копринена блуза с цвят на слонова кост и права черна пола. Кожата над първото копче на блузата беше бяла като коприната. От петнайсет години не беше виждал гърдите й и се зачуди за тях. Беше толкова различна от Джейл… във всяко отношение.
— Не ми харесва това — пак каза тя.
Тези няколко — две или три задачи — щяха да й бъдат последните за него. Той си помисли, че всъщност тя вече бе надхвърлила възможностите си да бъде използвана.
— Колко по-дълго смяташ да го направиш? — попита Калатис. Въпросът беше жесток, но за него жестокостта беше развлечение, а собствените му чувства отдавна бяха притъпени за подобна деликатност.
— Какво искаш да кажеш? — рече тя, отваряйки чантичката си да потърси нещо.
— Използвайки тялото си. Може би трябва да помислиш за някаква друга поза. Нещо… по-подходящо…
— Подходящо — каза тя, надничайки в чантичката си. Извади червило и си сложи от него, без да се гледа в огледало. — Подходящо… — Тя кимна, леко притисна устни една в друга, като се взираше навън през предното стъкло.
Калатис предположи, че равнодушието й всъщност е престорено. Навярно беше вбесена. Помисли си, че ако осветлението в колата беше по-силно, той може би щеше да види върху бялата кожа на деколтето й червеникави петна, появяващи се там, когато пламваше от страст. Някога, в Триест, той дебнеше да зърне това фино почервеняване, когато бяха заедно в леглото. Тя винаги така добре се владееше, че той не можеше да разбере какви са чувствата й — сексуалните й контакти, подобно на всичко останало при нея, ставаха така спокойно и хладнокръвно, че не показваха страстта й до последния момент. Отначало това го озадачаваше, защото никога не разбираше дали той се справя и понякога краят съвсем го изненадваше. Докато не откри тайната на почервеняващата й гръд. Тя умееше да овладява всичко, освен тази особена реакция на своето тяло.