След това се чу мъжки глас.
— Грейвър, обажда се Виктор Ласт.
Грейвър веднага позна гласа, макар че не го бе чувал от осем години. Гласът на Ласт се отличаваше със своята мекота, дори нежност и особения си акцент. Ласт беше син на британци, които притежаваха параходна кантора във Веракрус, в Мексико и Ласт бе израснал там. Произношението му беше една невероятна смесица от няколко езика.
— Е, това се казва изненада, Виктор — рече Грейвър. Беше предпазлив.
— Ами, да, сега съм в града — каза Ласт. — Помислих си, че трябва да ти се обадя.
Грейвър долови глухия звук, когато Ласт се опитваше да закрие микрофона с ръка, говорейки с някой до него, вероятно жената, която първа се бе обадила.
— А, виж какво — обърна се Ласт отново към него, — ами, искам да поговоря с теб. Може ли да пийнем нещо някъде?
— Виктор, улучваш ме в неподходящо време. В момента имам много проблеми във…
— Всъщност най-добре ще бъде тази нощ — прекъсна го Ласт. Гласът му звучеше спокойно и естествено, сякаш Грейвър му се бе обадил и го молеше да се срещнат, когато на Ласт е удобно.
Това учтиво разминаване с реалната ситуация породи още повече подозрения у Грейвър. Той погледна кухненската кърпа в ръцете си. По дяволите.
— Добре. Къде си? На север? Юг?
— Мисля, че най-доброто място е там, където по-рано се срещахме — небрежно каза Ласт. Грейвър забеляза как избягна да произнесе името.
— То още ли е там?
— Разбира се.
— Късно е. Ще бъде затворено.
— Проверих това — каза Ласт. — Ще е отворено.
— Добре — примирено рече Грейвър. — След двайсет минути ще съм там.
— Двайсет минути — каза Ласт и затвори телефона.
9.
Малкото кафе „Ла Чита“ бе само на една пресечка от канала, близо до забоя в предградието, което никога не се променяше. Двете унили палми все още стояха край мръсната оранжево-червена врата, а огромните им груби стволове се издигаха върху малкия отрязък буренясала земя между изкорубения тротоар и каменната сграда. Една-единствена ивица розова неонова светлина все още обточваше двата дълги предни прозореца, а през кръглото отворче на вратата все още можеше да се надникне към тъмния интериор, преди да се влезе.
Грейвър паркира на отсрещната страна и изчака малко. Огледа квартала с едноетажни къщички, сгушени зад стари дървета. По улицата не видя паркирани коли със съмнителен вид.
Слезе от колата, заключи я и пресече към кафето. В нощния въздух се долавяше миризмата от плавателния канал, една смесица от морска и речна вода, от дизелови двигатели и далечни пристанища, от квартални кухни и чуждоземни храни. Грейвър вдъхна дълбоко от всички тези миризми и така се върна осем години назад.
Той бутна вратата и влезе. „Ла Чита“ никога не бе представлявала нещо особено, но иначе си беше хубаво кафене. Приятно осветеното преди години помещение, лъхащо на гръцка и мексиканска кухня, сега беше унил полумрак сред неонови бирени реклами, а въздухът беше тежък от вонята на спарени тела, стари фасове и миризма на граниво. Едра мексиканка зад бара се бе свила под малка лампа и четеше списание. В ъглите имаше някакви съмнителни физиономии, но той мина покрай тях към задната врата и излезе във вътрешния двор, където бяха провесени жици с малки цветни лампички над замърсения бетонен дансинг. Тук всичко си беше постарому, стените от пресована сгур, няколкото сводести отверстия, през които се виждаха светлините на корабите, преминаващи през канала. И ниските дървени маси, разположени безразборно отстрани, все още си бяха тук. Но в тази гореща лятна нощ само три или четири от тях бяха заети от неколцина мъже и жени, които сякаш завинаги бяха изпуснали своя шанс и изобщо не можеха да си го простят.
Грейвър си избра свободна маса в ъгъла и седна така, че да вижда вратата, водеща от кафенето към вътрешния двор. Зад себе си чуваше тихото тътнене на един влекач край кейовете. Поръча бутилка бира на младеж, чийто гръден кош бе хлътнал от едната страна и затова рамото му бе смъкнато и се движеше малко като рак, който все трябва да изправя посоката. Той обаче се открояваше в тази занемарена обстановка не заради уродливостта си, а защото косата му беше безупречно подстригана и отлично сресана. Носеше и ослепително бяла сервитьорска престилка, която в това обкръжение беше чисто и просто проява на суетност.