Бътлър ни обърна гръб и се загледа във вратата на магазина.
– Знам, че си мислил за собствените си интереси много повече от мен, Пол, така че няма да изпадам в подробности. Няма да кажа колко много работа те чака още по делата на Едингтън. Далеч съм и от мисълта, че в долината ще настъпи период на мир и разбирателство. – За пръв път, откакто бе започнал да говори, Галахър ме погледна, усмихна се и ми намигна. – Вместо да говоря, ще отида да пусна една вода. – Той се изправи и се запъти към ресторанта.
Морган се обърна към мен. Дилемата на Пол Бътлър не го вълнуваше.
– Опиши ми Рита Едингтън – помоли той.
– Красива е – отвърнах.
– Не – каза той нетърпеливо. – Друго имах предвид. Според теб би ли го убила?
– О – казах, – не знам. Мисля, че не би го направила. Но не съм сигурен.
– Защо смяташ така?
– Тя е едно от най-милите момичета, които съм срещал.
– Откъде я познаваш?
– От гимназията „Меса“. Беше няколко години по-голяма, но винаги се държеше добре с мен.
– А дъщеря ѝ Миранда? Какво ще кажеш за нея?
– Тя има психически проблеми – отвърнах. – Лежала е в клиники.
– Къде например?
– Спомням си, че веднъж я приеха в „Менингър“ в Канзас.
Морган поклати глава и присви устни, сякаш за да свирне, но не издаде никакъв звук.
– На колко години е?
– Мисля, че е на дванайсет. Или тринайсет.
Държейки цигарата между пръстите си, той бавно се почеса по брадичката.
Изведнъж до масата се доближи Уинтроп Норт.
– Здравей, Пол – каза той.
– Доктор Норт, как си? – Пол Бътлър се изправи. Държаха се приятелски и очевидно се познаваха добре.
– Не те видях на срещата на клуба „Харвард“ миналата седмица – усмихна се докторът.
Бътлър скалъпи някакво извинение и те започнаха да се уговарят кога пак ще играят скуош и се зачудиха къде във Финикс има добри кортове.
Докато разговаряха, Морган се наведе към мен. Присви очи, подобно на лисица.
– Ей, Дъг – прошепна. – Имайки предвид разказа на Бътлър за случилото се, откъде са сигурни, че Рита го е убила? Защо са толкова сигурни, че не го е направило момичето?
– Не знам – отговорих. – Може би Хуан Менчака ще ни каже кой го е сторил.
– Да – съгласи се Морган.
Галахър се върна от тоалетната. Седна до мен и изгледа високомерно Пол Бътлър и Уинтроп Норт. Изражението му омекна и той запали зеленикава пура. Разговорът между двамата състуденти отново се бе върнал към клуб „Харвард“.
– Мили боже, пощади ме! – прошепна ми Галахър. – Ще повърна.
Бътлър покани Уинтроп Норт да се приближи до масата.
– Разбира се, познаваш Дъг Маккензи. – Аз и противникът ми си кимнахме. – И Том Галахър.
– Виждали сме се преди – каза Галахър, размахвайки пурата си пред доктора.
– А срещал ли си Дан Морган?
Лицето на Уинтроп Норт придоби странно изражение, докато той се здрависваше с Морган.
– Адвокатът – каза Норт.
– Да – потвърди Морган.
За пръв път този ден Уинтроп Норт ми отправи продължителен и суров поглед.
– Ще ни извините ли, докторе? – попита Галахър. – Трябва да обсъдим един служебен въпрос.
– Пет минути, мистър Маккензи.
Около площадката се бяха струпали хора, които познавах отдавна – приятели на баща ми и познати, с които бях играл голф в клуб „Меса“ в детските си години.
– Е, какво реши, Пол? – попита Галахър.
Пол Бътлър беше позеленял от яд, но все пак заяви:
– Съгласен съм.
– Добре. Сега всичко е в ръцете на Дан.
Управляващият партньор зачака неговия отговор.
– Имам едно условие, Пол.
– Какво е то?
– Искам помощник по делото.
– Кажи ми кога не си имал асистенти, които биха дали всичко, за да ти помогнат?
– Нямах предвид това. Искам човек, който ще работи изцяло за мен. Нямам намерение да обикалям останалите партньори като пълен глупак и да ги моля да ми отпуснат помощ. Нуждая се от асистент, който ще помага единствено и само на мен. А ако някой друг партньор поиска да ползва услугите му, ще се наложи първо да се допита до мен. Само ако наистина се налага. И трябва да ме помоли с необходимото уважение.
– Сигурен съм, че може да се уреди.
– Кой е свободен в момента? – поинтересува се Морган. – Трябва ми човек още днес. Веднага.
Започнаха да обсъждат възможностите. Чет Джонсън помагаше на Галахър. Рони Толбът работеше по процес с Уолтър Смит.
– Какво ще кажеш за Ан Хейстингс?
– В никакъв случай – изсъска категорично Морган.
Погледнах към мястото, където седеше Уинтроп Норт с чашата мляко пред себе си. Задържах погледа си дълго върху него, след което почувствах как думите се надигат в мен и се изплъзват от устата ми.