– Аз искам – предложих плахо. Настъпи същата тишина като при новината за смъртта на Травис Едингтън. – Аз ще го направя – заявих малко по-смело.
– Не можеш, Дъг – отговори накрая Морган. – Трябва ми някой сега. Ще се наложи да говорим със свидетели. Може би съдията ще ни повика на заседание за определяне на гаранция още този следобед. Налага се да направим сериозно проучване.
– Разбирам. Няма проблем. Аз ще ти помогна.
Морган ме изгледа недоверчиво.
– Ей – каза той с равен глас, – на път си да спечелиш турнира.
– Ако се стигне до процес, ще ми позволиш ли да задавам въпроси на свидетелите?
– Да – обеща той.
– А ще ме научиш ли как да го правя?
– Да.
– Искам да бъда твой помощник, ако си съгласен.
– Дяволите да ме вземат! – възкликна Том Галахър.
Морган запали цигара и погледна към Уинтроп Норт, който допиваше млякото си.
– Смяташ ли, че ще можеш да откриеш онзи свидетел Хуан Менчака?
– Да – уверих го.
Той ме погледна строго от другата страна на старата маса.
– Само при едно условие.
– Да?
– Ще можеш да разпиташ един свидетел, но само ако решим да поемем делото. И ако решим да го внесем в съда.
– Разбирам.
– Дъг, не можем да вземем решение, ако не напуснеш голф игрището.
– Знам – отвърнах.
Господи, какво правех? Само два часа по-рано обмислях да се обадя на фирмата в Сан Франциско. А сега казвах на Даниъл Морган, че съм готов да зарежа шампионата по голф за аматьори заради него. Бях ли изгубил разума си? Погледнах отново към Уинтроп Норт, а в ушите ми още отекваше дръзкият коментар на Морган за неговата професионална некомпетентност.
– Ще го направя – повторих.
Морган затвори очи и ги разтърка. Допуши цигарата и изпи кафето си.
Шпайковете ми затропаха по асфалта, когато последвах тримата партньори към паркинга.
2
– Качи се в колата на Том – нареди ми Морган, докато слагах стиковете в багажника си.
– Но моята е тук – казах.
– Ще изпратим някого да я прибере. Качвай се в колата. Веднага! Да тръгваме. – Изпълних заповедта му. – Газ до дупка, Том!
Галахър настъпи педала и чакълът зад нас се разхвърча. За броени секунди огромният кабриолет елдорадо вдигна над 100 километра в час по Уилямс Фийлд Роуд. Седях отзад и се оглеждах за ченгета, съзнавайки, че с количеството алкохол в кръвта на Галахър никога нямаше да излезем от затвора, дори и с нас да беше най-големият експерт по habeas corpus.
Изведнъж Морган изкрещя „Спри!“ и Галахър удари спирачките. Морган изскочи от колата и изтича до една малка бензиностанция. Върна се с три чаши горещо кафе с пластмасови капачета. Носеше и цял стек „Кемъл“. Когато продължихме, той извади от чорапа си пакет френски цигари „Голоаз“, изгледа го презрително, смачка го и го изхвърли на пътя. Запали една „Кемъл“ и дръпна от нея продължително и с наслада, след което димът излезе през носа му и бързо се разсея от вятъра, образувал се от високата скорост на колата. Той свали капачето на чашата и се обърна назад към мен, сложил ръка на гърба на седалката.
– Добре, кажи ми пак къде можем да открием Хуан Менчака.
– Завий наляво по Елиът Роуд – упътих Галахър.
– Той мексиканец ли е? – попита Морган.
– Не. Баск. Дошъл е тук от Айдахо.
– И ти го познаваш?
– Да.
– Много добре ли?
– Да. Приятели сме.
Морган ме попита откъде познавам Хуан. Разказах му как всяка пролет пастирите водят стадата си към Белите планини над Макнари, тъй като овцете не могат да издържат горещините в долината. Те пасяха по целия път догоре и оставаха там с месеци, докато овчарите не ги връщаха отново в долината. Едно лято, докато още учех в гимназията, отидох с тях.
– Хуан се грижеше за мен. Баща ми нямаше да ме пусне, ако той не беше с нас. Нямаше доверие на овчарите, но вярваше на Хуан.
– Не знаех, че го правят – каза Морган.
– По дяволите, Дани! – изкрещя му Галахър през свистящия вятър. – Нали ние извоювахме правото на Ферис да изпраща овцете на паша.
– Само женските овце – уточних.
– Моля?
– Водят само женските. По-късно закарват овните с камион. Копитата им са прекалено нежни, за да издържат догоре.
Продължихме покрай памуковите ниви. Семенниците на памука се бяха разтворили широко и от тях изскачаха пухкавите влакна. Скоро щяха да ги оберат и да пуснат машините. На други места се виждаха събрани купи сено. Беше горещо. Въпреки вятъра, влизащ през спуснатия гюрук на кабриолета, беше много топло и аз почувствах как тениската ми се просмуква от стичащата се по мен пот – не само под мишниците, но и по гърба, и около корема. Докато аз се борех с жегата, Морган се съживи. Започна да се върти на седалката и да ми задава безброй въпроси. Очите му като че ли сменяха цвета си, когато се движеха.