– Според теб жената имала ли е мотив да го убие? – попита той. – Мотив, различен от получаването на наследство?
– Нямам представа – отвърнах.
– Какъв човек беше Травис?
– Не знам. Никога не сме били близки. – Наблюдавах как Морган издишва дима. – Мисля, че баща му е бил разочарован от него – допълних.
– Откъде знаеш?
– Баща ми беше споделил това с майка ми – отговорих. – Предполагам, че Ферис му е казал нещо. Наистина не знам повече.
Опитах се да си спомня Травис. Не го бях виждал от години и в съзнанието ми изникваше единствено образът на момче със смугла кожа, което беше пет години по-голямо от мен и още в гимназията имаше гъста брада и изглеждаше отчуждено и самотно. Имах само един ярък спомен от него. Веднъж, след като бях завършил училище и Травис вече работеше в ранчото, той оправи моя стар форд, модел 1951 г. Когато приключи, ми каза:
– Ей, Дъг, ако искаш, ще ти стегна колата и ще я боядисам в различни цветове. После можеш да я лакираш и да ѝ сложиш кожена тапицерия. – Той се изхили многозначително и добави: – Така ще сваляш повече мацки.
Това беше всичко, което си спомних за него, докато минавахме покрай нивите на баща му този ден. До пътя вървеше мъж, когото познавах. Носеше високи гумени ботуши и голяма лопата, преметната през рамото.
– Моля те, спри, Том – помолих.
Той отби и Реймънд Валенсуела се доближи до колата.
– Здравей, Дъг. Отдавна не сме се виждали.
– Какво става, Рамон?
– Всичко си е постарому. Напояваме памуковите ниви.
– Знаеш ли къде е Хуан Менчака?
– При конете. – Той посочи мястото. – Чу ли за Травис?
Галахър запали колата, но Морган му направи знак да спре.
– Знаете ли нещо за случилото се? – попита той Реймънд.
– Не. Чух само, че са го застреляли.
Продължихме по пътища в района, които познавах от години – Елиът Роуд, Гуадалупе Роуд и Алма Скул Роуд. Спомних си как от време на време нещо скрито дълбоко в душата на баща ми се надигаше и той възкликваше: „Това момче трябва да се научи да работи.“ Тогава товарех сено, зареждах селскостопанските самолети или пасях овцете. (Понякога дори берях памук, но това беше много преди появата на големите машини, във времето, когато семейство Едингтън още не бяха натрупали истинско състояние благодарение на баща ми.)
– Според теб Хуан Менчака би ли се поддал на манипулация? – попита Морган.
– Какво имаш предвид?
– Смяташ ли, че един адвокат може да го накара да каже нещо, което не мисли?
– Не – отвърнах. – Понякога е малко нервен, но никога не би позволил да го притискат.
– Познаваш ли момичето Миранда?
– Не много добре. Виждал съм я. Знам коя е. Доколкото ми е известно, има психични проблеми.
– Странно – каза Морган. – Чувствам Ферис Едингтън много близък, но май никога не съм срещал Травис.
– О, напротив – заяви Галахър. – Виждал си го още когато фирмата притежаваше ранчото. Преди да го продадем. Травис се появи един уикенд. Дойде с Ферис, когато той доведе оня расов бик, порода „Ангъс“.
– Да, сега се сещам – каза Морган.
Стигнахме до стадата овце, оставяйки зад гърба си безброй кошари и пасища. От време на време между тях се виждаше по някоя коза със звънче около врата. Когато доближихме голямото заграждение с конете, видях Хуан да стои отпред с няколко мъже.
– Да спрем тук – предложих на Галахър.
От другата страна на пътя се намираше къщата, където се бе случило всичко – малка дървена постройка с тенекиен покрив.
Жълта полицейска лента опасваше входната врата и прозореца, а на тясната предна веранда седеше помощник-шерифът. Освен жълтата лента, единственото нещо, което отличаваше невзрачната постройка от околните сгради, беше червена дървена саксия, която висеше под прозореца. Беше с малки пъстри цветя.
Отправихме се към конете. Две кучета ни поздравиха с лай, втурнаха се към нас и душейки краката ни, ни изпратиха до оградата.
– Какво, по дяволите, става? – възкликна Морган.
– Инстинкти – отвърнах. – Родени са, за да го правят. Искат да се уверят, че ще намерим пътя.
Кучетата ни съпроводиха по пътеката. Шестима мъже стояха отпред и рисуваха фигури в прахта с ботушите си. Като доближихме, те ни изгледаха, а най-дребният от тях дойде при нас. Носеше бежова риза със запретнати ръкави, които разкриваха мускулестите му ръце, почти черни от дългите дни, прекарани под аризонското слънце. Под кожената престилка, потъмняла и омекнала от годините тежка работа и ланолина на овцете, се виждаха старите му протрити дънки „Ливайс“ с навити крачоли. Беше обут с военни ботуши от Втората световна война – модел, който все още намираше в антикварните магазини. Когато преди случайно минавахме покрай такъв магазин, той винаги настояваше да влезем, за да разгледа старите ботуши, които бяха започнали да се превръщат в антики. Имаха връзки, които стигаха до кожения маншет, закопчаващ се над глезена му. Мъжът носеше същата стара филцова шапка, която бе пропита с потта му. Като ме видя, той се обърна към събеседниците си и им даде бързи указания на испански, след което те се разпръснаха.