– Хаузър не я е открил, Дъг. Тя не би се върнала, за да стори това на Миранда.
Поръчах още една чаша вино и след като изпих половината, реших, че не ми остава нищо друго, освен да изчакам и да видя какво ще се случи. Не посмях да повдигна отново тази тема. Казах си, че проблемът вече не е мой. Доближих чашата до устните си и отпих от виното.
– Знаеш ли какво, Дъг? – каза Морган. – Да направим един малък облог. Ако тя се появи, ще ти позволя да я разпиташ.
Сигурно се шегуваше. Знаех това, когато го изрече. Но после срещнах суровия му поглед и разбрах, че греша. Бях си обещал, че никога повече няма да откажа на Даниъл Морган, ако той ми даде шанс за изява в съдебната зала. В този миг обаче помислих единствено за силното стягане в гърдите и парещата болка в тила, откъдето кръвта се покачваше към лицето ми, както и за виното, което току-що бях разлял на ленената покривка. Помня съвсем ясно реакцията си.
– В никакъв случай – отвърнах. Той дръпна назад стола си. – Няма да стане – казах.
– Обещах ти, че ще можеш да разпиташ свидетел. Още когато прекрати участието си в турнира по голф – изправи се Морган.
– Но ти вече спази обещанието си. Нали разпитах Хуан.
Той се пресегна към чековата си книжка.
– Не се брои.
– Остави ме да задам въпросите и на Джоана Барнс.
– И това не се брои.
– За мен е достатъчно. Не мога. Не знам как се прави.
Той подписа чека и взе сакото си от облегалката на стола.
– Прекалено важно е, Дан.
– Ще се справиш. Ти и Франк имате своя теория. Ако Рита се върне – тя няма да го направи, но ако все пак се яви, – поеми нещата в свои ръце и докажи, че сте прави.
Той остави чека върху бялата покривка и се отправи към асансьора. Сега беше мой ред да се загледам в светлините на Норт Сентръл Авеню. Но не за дълго. Като стигнах до асансьора, вратите тъкмо се затваряха. Пъхнах ръката си между тях и с усилие ги разтворих.
– Как, по дяволите, да се подготвя?
– Франк ще ти помогне. Той те научи на много неща досега.
Направих крачка назад, асансьорът се затвори и Дан Морган изчезна. Избрах номера на Франк Менендес, но не заради съвета на Морган. Просто последвах инстинктите си.
– Невъзможно е, Дъглас – каза Сю Менендес. – Напълно невъзможно. – Тя заплака и прекъсна разговора.
Напуснах читалнята, откъдето се бях обадил, и отидох замаян към салона за билярд. Беше пуст и мрачен, с изключение на далечния край, където една-единствена лампа „Тифани“ осветяваше двама мъже, играещи снукър. Седнах на висок стол в тъмната част и се втренчих в светлината на лампата, вслушвайки се в тракането на топките.
Опитах се да обмисля всичко. Рита щеше да се върне. Щеше да изглежда ослепително, облечена с един от тоалетите, които Морган ѝ бе избрал специално за съда – вероятно с бледосинята рокля, която Ан Хейстингс беше пробвала с пусната коса. Щеше да изрече лъжата, която Морган така внимателно ѝ бе помогнал да съчини. И освен ако Дъглас Маккензи, завършил право едва преди година и не представляващ каквато и да е заплаха за най-талантливите оратори в Аризона, не ѝ зададеше подходящите въпроси, които биха довели до правилните отговори, тя щеше да остави детето си в ръцете на Елдън Фелпс. Копнеех да се върнем в съда за непълнолетни.
Загледах се в далечния триъгълник от светлина, който падаше върху двамата мъже, докато се движеха около зелената маса. Отпуснах глава в дланите си. Изведнъж се озовах в асансьора. Излязох през главния вход на Първа национална банка и се затичах в мрака към Луърс Билдинг. Минах покрай строителната площадка на новия парк и мястото, където се намираше кръчмата на Хари Уилсън, преди да я срутят. Прескочих двама бездомници на улицата и се втурнах във фоайето на Луърс Билдинг, където претършувах джобовете си за ключа от асансьора, за да се кача до нашия етаж. Когато най-накрая стигнах горе, изтичах до кабинета на Морган и спрях внезапно пред вратата. Беше заключена. Бутнах я с рамо, но тя не поддаде. Взех един стол и тъкмо щях да го хвърля към нея, когато чух глас зад себе си.
– Какво става?
– Трябва да отворя вратата! – извиках. Портиерът ококори очи. – Работя тук. Казвам се Дъглас Маккензи. Отключете вратата.
– Виждал съм ви преди – каза мъжът.
– Хайде, моля ви. Важно е.
Той посегна към връзката с ключове, която висеше на колана му, и накрая намери подходящия. Отидох до шкафа зад бюрото на Морган, но и той беше заключен. Обърнах се истерично към портиера.