– Отворете проклетия шкаф!
– Е, определено нямам ключ от него.
– Разбийте го.
– Не мога.
– Трябва да го отворя!
– В шкафа с инструменти има железен лост, но аз няма да го използвам.
– Ще го донеса – отвърнах.
Взех лоста, разбих ключалката и влязох вътре. После закрачих бавно към моя кабинет, притискайки към гърдите си наръчника на Морган за водене на кръстосан разпит.
Докато четях настървено, осъзнах, че ако опитът на Морган за академично изследване ме учеше на нещо, то беше, че изкуството на кръстосания разпит не може да се усвои за една нощ с помощта на захабен, изцапан с кафе ръкопис. Нямаше смисъл да го правя. Между редовете прозираше страхът на Дан Морган от обиграните свидетели. Празното пространство на всяка страница ми подсказваше, че ще се изложа на следващия ден, когато вероятно най-интелигентната свидетелка, срещу която някога щях да се изправя, обучена от самия Морган, щеше да застане пред мен и да ме унищожи. Четях и си мислех, че сигурно става въпрос за някаква ужасна шега, но все пак реших да работя цяла нощ. Поне нямаше да имам проблеми със съня. Още от самото начало знаех, че няма да си легна тази нощ.
Извадих няколко жълти бележника и се постарах да подредя всичко, което бях чул от Франк Менендес. Опитах се да преценя какво бих могъл да постигна, ако действах честно и използвах информацията, с която разполагахме. Трябваше да разбера дали ще мога да разоблича Рита Едингтън. Работих ожесточено, горях вътрешно и накрая утрото настъпи.
65
Лицето на Том Галахър беше придобило сивкав цвят, когато той слезе от асансьора пред съдебната зала на Елдън Фелпс.
– Къде е Дани? – попита той.
– Още не е дошъл – отвърнах.
Беше много рано и Галахър и аз бяхме единствените хора в коридора на петия етаж. Не го попитах защо търси Морган – разбрах го от изражението му. Той извади ключовете от джоба и после пак ги прибра. Затвори очи и потърка носа си. След това изпусна дълга и тежка въздишка. После застина безмълвно, а вратите на асансьора се отвориха отново и оттам излезе Морган. Той се сепна. В следващия миг Галахър потвърди онова, което бяхме прочели на лицето му.
– Франк е мъртъв, Дани.
Морган понечи да каже нещо, но сведе поглед.
– Починал е преди около час – допълни Галахър. – Последното, за което е помолил Сю, е било да те намеря и да ти го съобщя лично. Не е искал да го научиш от вестниците.
Морган прехапа устни. За миг си помислих, че от тях ще потече кръв. Той сви ръката си в юмрук и се удари леко по челото няколко пъти. После погледна към Галахър и очите му се насълзиха.
– Том – каза той извинително, – днес трябва да разпитам малката.
– Знам.
Морган изправи рамене, подмина Галахър и влезе в съдебната зала. Напомни ми на морския пехотинец, който бе станал от пода и бе излязъл от Бейзлайн Тавърн. Галахър натисна копчето на асансьора и изчезна, оставяйки ме сам в коридора.
Почувствах отчаяната нужда да се усамотя и да премисля нещата, които ми предстояха този ден. Затова се промъкнах в мъжката тоалетна. И, слава богу, че го направих. Само след десетина секунди повърнах. Стана напълно неочаквано. Ако някой някога поиска да узнае къде се състоя това ритуално действие за Дъглас Маккензи, ще уточня, че беше в помещението с надпис „Мъже“ на петия етаж в сградата на Окръжния съд в Марикопа, съдебната палата на ъгъла на Първо Авеню и Джеферсън Стрийт. Мъжката тоалетна се намира в североизточния край на петия етаж. Случи се в кабината най-близо до външната врата. Пуснах водата, изплакнах си устата и се върнах в коридора. Приковах очи в асансьора и зачаках тя да излезе оттам.
Рита не дойде и аз влязох в съдебната зала и се отпуснах на стола си. Морган сякаш не забеляза присъствието ми. Не чух нито една дума от показанията онази сутрин. Бях твърде зает с обмислянето на въпросите, които щях да задам на Рита по време на кръстосания разпит. Нещо в мен гореше и потта се стичаше под мишниците ми. Усетих силно свиване в сърдечната област. Но вече не изпитвах страх. Или поне така си мислех.
Рита не се появи до обяд и аз отидох с Морган в Томс Тавърн, за да хапнем и да пием кафе.
– Съжалявам за Франк – казах сподавено.
Лицето му се изкриви и той вдигна ръцете си на няколко сантиметра от масата.
– Така е било писано.
Макс Хаузър стоеше в коридора, когато се върнахме в съда. Престори се, че не ни вижда, като слязохме от асансьора. Крачеше нервно напред-назад, както бях правил и аз по-рано същия ден. Морган влезе в залата, а аз останах в коридора, чувствайки се изпълнен с енергия. Бях напълно убеден, че не се страхувам. Втренчих се в широкия гръб на Макс Хаузър, който гледаше към вратите на асансьора. От него излезе един помощник-шериф, а Макс Хаузър (вероятно не предполагаше, че съм все още зад него) го заговори на висок глас.