– Къде, по дяволите, е тя?
– Не дойде.
– Намерете я. Намерете я, мамка му.
– Не успяхме да я открием, мистър Хаузър. Опитахме всичко. – Седнах на студената бетонна пейка и въздъхнах от облекчение. – Все едно никога не е съществувала – добави помощник-шерифът.
Хаузър се втурна към залата. Помощник-шерифът слезе надолу с асансьора, а аз останах сам в безлюдния коридор. Сложих ръце на тила си, погледнах нагоре и усетих, че отново дишам нормално. В другия край на коридора някой отвори вратата на женската тоалетна. Оттам излезе Джоана Барнс. Скочих, опитвайки се да преценя дали Хаузър може да осъди Миранда само въз основа на нейните показания.
– Дъглас! – възкликна радостно Джоана.
Беше с дълга пола, високи ботуши до коленете и копринена блуза с широки ръкави. Нямаше шал. Тръгна към мен сякаш за да ме прегърне. В този миг вратите на асансьора се разтвориха отново и Джоана Барнс замръзна на място. Когато зърнах Рита, инстинктивно присвих очи и в съзнанието ми отекна гласът на Франк Менендес: „Тя ще се върне… Рита ще се върне, а с нея и другата алчна кучка.“ Отворих очи. Тя стоеше на прага на асансьора както последния път, когато я бях видял в клуб „Аризона“. Беше облечена със синята рокля. Носеше същите обувки. Косата ѝ бе сресана така, както Морган я бе посъветвал. Но после забелязах нещо ново. Около врата си Рита бе увила шала на Джоана Барнс. Ококорих очи. Франк Менендес се оказа прав. Всичко беше истина.
Рита и Джоана се спогледаха. После си кимнаха приятелски като хора, които са се виждали преди, но не са се запознавали официално. Държаха се хладно и дистанцирано. Тогава обаче Джоана забеляза шала и дистанцията се стопи. Тя несъзнателно тръгна към Рита. За миг предположих, че ще дръпне скъпата коприна от врата ѝ. Но тя спря и ме погледна, опитвайки се да разгадае какво знам. Премигна няколко пъти. Аз издух с език бузата си. После кимнах бавно, усмихнах се и ѝ намигнах. Джоана Барнс пъхна ръцете си между затварящите се врати на асансьора, разтвори ги и изчезна, без да се сбогува.
– Здравей, Рита.
– Здравей, Дъг – каза тя спокойно.
Беше хладна и сдържана, сякаш Джоана Барнс, някаква пълна непозната, никога не е била там. Изведнъж си представих нощите, в които се бе подготвяла за този момент и бе шлифовала своите коварни показания, обучена от самия Дан Морган. Страхуваше ли се от него? Дори и да беше така, очите ѝ не го показваха. Тя беше непоклатима и аз знаех, че е готова да се изправи пред нас.
– Как си, Дъг?
– Добре – излъгах.
– Изглеждаш страхотно.
Предполагам, че още от мига, в който реших да напиша цялата история и започнах да възстановявам случилото се преди толкова години, осъзнах, че ако държа да разкажа всичко, ще се наложи да разкрия неща, които не съм споделял с никого – нито с Дан Морган, нито с Том Галахър, Уолтър Смит, Ан Хейстингс, майка ми или баба ми Бел. Не бих го сторил, ако не беше малката подла шега на Морган. Още от самото начало я бе замислил, за да ме накаже за заговора ми с Франк Менендес. Бях завършил право едва преди година. Бях прекарал само една пиянска вечер в клуб „Аризона“, слушайки теориите му за кръстосания разпит. Стига, Морган, това е процес за предумишлено убийство.
Стоях в коридора, вперил поглед в бледосиния шал на Джоана Барнс и ярките тюркоазни очи на Рита Едингтън.
– Ще свидетелстваш ли? – попитах.
– Получих призовка, Дъг.
Огледах се, за да се уверя, че сме сами. И тогава го направих. Смятам, че реакцията ми може да бъде тълкувана по много начини, различни от едно обикновено избухване. Спомням си, че онзи следобед прецених постъпката си като възпрепятстване на справедливостта.
– Ние знаем, Рита – казах. – Знаем всичко за теб. Дори откъде си взела този шал. Имаш го от жената, която побягна като ужилена, когато го видя. Купила го е от бутика на Хелга Хауи на Мейдън Лейн в Сан Франциско. Ако свидетелстваш, Ферис Едингтън ще научи истината за теб, Джоана Барнс и всичко останало.
Изведнъж тя загуби самоувереността си. За миг научих колко бързо очите на човек могат да заприличат на тези на уплашено животно. Бях споделил с Морган, че ако изправи Рита пред Джоана Барнс и фактите, които знаем, тя ще напълни гащите. Нямах предвид това в буквалния смисъл. И може би тя не го направи, когато ѝ казах всичко. Знам само, че се озърна с присвяткващи очи, търсейки убежище. Прецени, че женската тоалетна е твърде далеч, и затова тръгна към мъжката. Дори и да не седеше в кабината, със сигурност се бе навела над тоалетната чиния на същото място, където бях повърнал шест часа по-рано.