От асансьора слезе един съдебен заседател и се отправи към тоалетната.
– По-добре изчакайте, сър – казах. – Мисля, че там току-що влезе една дама.
Няколко минути по-късно Макс Хаузър направи изявлението, за което бе мечтал толкова дълго.
– Призовавам Рита Едингтън, ваша светлост.
Тя изглеждаше леко пребледняла, докато вървеше към свидетелското място. Съдебният секретар я попита дали се заклева да говори истината, а тя просто поклати глава.
– Трябва да го изречете на глас – инструктира я строго той.
– Да, заклевам се да говоря истината – едва успя да прошепне Рита.
– Съобщете ни пълното си име – настоя Хаузър безцеремонно.
Рита не го направи. Тя погледна към мен и по изражението ѝ познах, че мисли единствено за абсурдната ситуация, в която бе попаднала. Не бе имала достатъчно време, за да обмисли нещата в мъжката тоалетна.
– Мисис Едингтън, необходимо е да запишем пълното ви име в протокола.
Мълчание.
– Мисис Едингтън?
Морган бутна назад стола си и се приведе към мен зад гърба на Миранда.
– Нали каза на Ан, че съществуват само два такива шала в целия свят? – прошепна той с приведена глава.
– Точно така. И този принадлежи на Джоана Барнс. Навярно е забравила да уведоми Рита, че съм го виждал. Рита не би го носила, ако знаеше.
– Боже господи!
– Франк Менендес беше прав за всичко – казах.
– Правил ли си записки за кръстосания разпит?
– Да.
– Дай ми ги. Аз ще я разпитам.
– Но ще успееш ли…
– Просто ми ги дай, по дяволите!
Връчих му жълтия бележник, а той се намести на стола и започна да чете. Както виждате, всичко беше една жестока шега. Даниъл Морган за нищо на света не би оставил неопитния Дъглас Маккензи да води кръстосания разпит на единствения съществуващ свидетел по дело за убийство. Не и когато свидетелят е толкова злонамерен, колкото Рита.
– Мисис Едингтън, налага се да ви попитам за името ви.
Отново мълчание. Наблюдавах как Морган чете и се превръща в желязо. На два пъти той се приближи към мен зад гърба на клиентката ни, за да уточни някои подробности около събитията като датата, на която едрата жена бе посетила Рита в затвора, и точния адрес на Джоана Барнс на Валехо Стрийт в Сан Франциско. Морган приключи с четенето, погледна към тавана и си пое дълбоко въздух. Той надраска на една бележка: „Свършил си добра работа. Ако всичко това я изненада, сме я хванали натясно.“ Зарових глава в ръцете си.
– Мисис Едингтън, моля, кажете ни пълното си име.
Морган прокара пръсти през косата си и очите му зашариха из съдебната зала – първо се спряха на съдията, а после на заседателите и препълнената зала зад нас. Накрая той се обърна и прикова поглед в Рита Едингтън. Тя продължаваше да гледа в мен. Усетих всички очи върху себе си – на съдията, Хаузър и заседателите. Втренчих се право напред. Знаех едно: Рита трябваше да проговори, преди някой да намери основание да ме арестува заради държанието ми в коридора. (Въпреки че бях адвокат, имах право да запазя мълчание – виж делото „Спевак срещу Клайн“). Знаех обаче, че Рита няма да проговори. Спомних си за страха, който витаеше в конферентната зала в деня, когато Ферис Едингтън негласно бе обявил, че няма да плати сметките си, ако не се съгласим да защитаваме внучката му. (Поне тогава си мислехме, че Миранда е негова внучка.) Всички адвокати се страхувахме от него, но чувствата ни нямаха нищо общо с тези на Рита Едингтън, докато седеше на свидетелското място и гледаше в мен. Онова, което усещаше, сякаш излизаше през всяка пора от тялото ѝ и танцуваше на зеления килим около нас. Думите „Изглеждаш страхотно“, които бе изрекла в коридора, щяха да бъдат единствената ѝ лъжа този следобед.
– Ще ни съобщите ли пълното си име, мисис Едингтън?
Рита не откъсна поглед от мен. Тя не премигна и не отговори на въпроса, въпреки че този път го бе задал самият съдия. Долових раздвижване до себе си и забелязах, че Миранда Едингтън е вперила очи в майка си. Миранда трепереше. Бях дотолкова погълнат от собствените си страхове, че съвсем забравих за малката ни клиентка. Сега видях, че е на път да се разплаче. Прегърнах я и я притиснах до себе си, а тя сграбчи ръката ми така силно, че ме заболя.
– Не се притеснявай – прошепнах. – Няма защо да се страхуваш. Тя не може да ти навреди сега.