– Здравей, Хуан.
Преди да пусне ръката ми, той сложи другата на рамото ми.
– Чух, че си станал истински адвокат.
– Така казват.
– Това е чудесно.
Почувствах се малко виновен, че отдавна не бях идвал да го видя, но той само ме потупа и допълни:
– Гордея се с теб.
– Хуан, запознай се с Дан Морган и Том Галахър. Те са мои колеги от фирмата.
Той им подаде свенливо ръка и ги огледа внимателно от горе до долу, без да каже и дума.
– Радвам се да ви видя – заяви Морган.
– Имам чувството, че сте дошли, за да поговорим за случилото се тази сутрин – каза Хуан.
– Да, Хуан. Ферис иска нашата фирма да защитава Рита.
– Моля?
Кимнах.
– Ферис ще ви плати, за да защитавате тази жена?
– Мисля, че възнамерява да го направи – отвърнах.
– Защо?
– Не знаем – казах. – Ще се срещнем след малко. Още не сме говорили с него.
– Съгласен ли сте да отговорите на въпросите ни, Хуан? – поинтересува се Морган.
– Има ли причина да не го направя? – попита ме Хуан.
Погледнах Морган, който промълви „не“, и се обърнах към стария си приятел, за да го успокоя.
– Искате ли кафе?
Хуан ни заведе до малко огнище. Взе от него стар тенекиен съд и сила кафе в четири чаши. Знаех, че на дъното е сложил яйчени черупки, за да сгъстят утайката. Знаех също, че в тенджерата, която къкреше на огъня, има чили с боб. Едва се сдържах да не помоля Хуан за една порция. Все пак не бях успял да си доям чийзбургера. Но по изражението на Морган разбрах, че не сме дошли за обяд, и вместо това реших да последвам него и Хуан до мястото, където се бе случило всичко.
– Стоях тук – започна Хуан. Намирахме се в отдалечения край на заграждението, най-близо до къщата. – Една от овците… – Той се спря за миг и продължи: – Е, едва ли искате да ви губя времето с такива подробности. Имах болна овца. Затова бях дошъл тук по-рано от обикновено. Видях ги как се задават на коне.
– Рита и дъщеря ѝ?
– Да. Рита и Миранда. Яздеха два от расовите жребци, които Ферис купи от Том Финли. – Хуан ме погледна, предполагайки, че ще си спомня за това. – Много добри коне – обясни той на Морган. – Завързаха ги там, точно до входа. – Той посочи. – После се отправиха към къщата.
– На колко години е Миранда?
– Не съм сигурен. Може би на дванайсет.
– Видяхте ли оръжието? – попита Морган.
– Не. Сигурен съм, че е било в чантата на Рита. Тя носеше чанта.
– Откъде знаете, че не е било у момичето?
Очите на Хуан засвяткаха и той се взря подозрително в Морган. Прикова поглед в полето и после отново в Морган. Изгледа ме и стисна зъби. За миг си помислих, че няма да ни каже и дума повече. Когато най-накрая заговори, Хуан се обърна към мен.
– Момичето не е застреляло баща си.
– Но – каза Морган – доколкото разбрах, не сте видели кой го е направил.
– Така е – потвърди Хуан. – Но детето не го е убило. Не би го сторило.
Морган го изгледа и повтори предишния си въпрос.
– Откъде знаете, че Миранда не е носила оръжието?
– Защото не беше в ръката ѝ. Ако е било скрито в джоба, той щеше да е издут. По дяволите, не мисля, че някоя от тях би могла да го сложи в джоба си. Та те носят толкова тесни панталони.
Морган се обърна към къщата.
– Предполагам – каза той, – че оръжието може да е било вътре. Възможно ли е да е било там, преди да влязат?
Хуан остана безразличен към въпроса и попита Морган:
– Нямате намерение да обвините малката, нали?
Морган се отдалечи от нас и тръгна към конете. Той спря, наведе се и извади цигарите от чорапа си. Запали една, облегна се на оградата и се загледа в извиващия се дим. Видя как помощник-шерифът става и се протяга. След още няколко дърпания хвърли цигарата, изгаси я с обувката си и се върна при нас.