Но нещата не се развиха по този начин. И то само защото Дан Морган не бе поискал да прозре истината. Стига, Дъглас! Всичко стана заради теб – ти беше прекалено страхлив, за да я предизвикаш в съдебната зала. Вместо това го направи в коридора и тя отиде в мъжката тоалетна. И успя да не се издаде пред заседателите. Погледнах към Миранда и Морган. Точно там, на стола в съдебната зала, разбрах какво означава да умираш от срам.
– Накарайте го да прочете и моя кръстосан разпит. – Морган бе скочил на крака.
– Ваша светлост, по време на моя кръстосания разпит не бяха представени съществени доказателства.
– Имаме правото да го чуем, ваша светлост.
– Доколкото си спомням, мистър Морган, вие заявихте, че кръстосаният разпит на мистър Хаузър няма никаква стойност.
– Искам да го прочете!
Съдията изпълни желанието на Морган и с извинителен тон нареди на Хаузър да го прочете. Той го послуша и леко се изчерви.
Когато дойде ред на показанията на Джоана Барнс, Хаузър повика друга актриса – пълна жена, която приличаше повече на една от телефонните операторки, отколкото на истинската свидетелка. Преди да се усетя, те приключиха и Джоана Барнс успя от разстояние да направи онова, за което така и не бе събрала смелост.
– От името на щата Аризона обвинението няма повече въпроси, ваша светлост.
– Можете да призовете първия си свидетел, мистър Морган.
За Морган това беше единственият свидетел.
– Призовавам подсъдимата, ваша светлост.
Миранда Едингтън, облечена със синя памучна рокля, се отправи свенливо към свидетелското място и оттам разказа историята, която бях чул толкова пъти. Тя сподели със заседателите какво се бе случило, а те гледаха в нея и като че ли я слушаха, но очите им често се спираха върху мъжа, който задаваше въпросите, при което лицата им ставаха строги. Показанията не отнеха много време и когато Морган обяви, че няма повече въпроси, съдията освободи заседателите до следващата сутрин, когато трябваше да изслушат заключителните речи на двете страни.
Всичко свърши. Оставаше ми единствено да изчакам до сутринта и да изслушам речта на Морган. Спомням си как, докато вървяхме с него по Първо Авеню, ми мина през ума, че ако не друго, то Миранда поне разполагаше с най-добрия съдия за заключителната реч. Мисълта обаче се изпари бързо, тъй като в съзнанието ми отново изплуваха каменните лица на заседателите, които гледаха как Морган разпитва клиентката си толкова гладко и професионално. Помислих, че ще ми прилошее за втори път този ден. Докато вървяхме, забелязах, че Морган е пребледнял. Зачудих се дали не се е досетил, че съм сторил нещо, за да прогоня Рита, че именно аз бях човекът, който го бе поставил в тази ситуация. Той почти не бе продумал от обяд и това ме притесняваше. Продължихме към Луърс Билдинг и когато я наближихме, той заговори:
– Дъг.
Извърнах се рязко.
– Мислиш ли, че Върховният съд би отменил присъда, основана на онези преписи?
Въздъхнах.
– Не знам – отвърнах. – Но мога да проуча.
– По-добре започни веднага – каза той тъжно. – Нямаме никакъв шанс пред съдебните заседатели.
Отначало исках да се прибера и да си легна, защото не бях мигнал предишната нощ. Но после осъзнах, че няма да мога да заспя. Затова, след като разбрах, че Морган е изчезнал от офиса, се отправих сам към „Дюрантс“. Смятах да си поръчам едно питие, да вечерям и да си отида вкъщи. Първият бърбън обаче ми се услади толкова, че изпих още два. Спомних си за последния път, в който седях на същия бар, и там случайно се появи Ан Хейстингс. Позволих си да помечтая, че тя ще дойде и тази вечер. Разбира се, това не се случи, и аз бях принуден да изпия уискито сам, чувствайки как алкохолът постепенно притъпява сетивата ми. Помислих, че най-големите ми страхове са станали действителност. Рита Едингтън се бе върнала и по законите на някаква велика ирония ни бе унищожила. После си спомних как Миранда трепереше, докато гледаше майка си на свидетелското място.
Върнах се назад към дълбокото прозрение, което ме бе осенило на святото за мен игрище в голф клуб „Олимпик“. Тогава бях стигнал до извода, че е недостойно за един почтен адвокат да защитава човек, ако знае, че той е виновен. Що за фалшив морал?! Дори не бях формулирал правилно въпроса, какво остава за самия отговор. Въпросът не е дали един адвокат може да живее с чиста съвест, ако защитава човек, за когото знае, че е виновен. Въпросът е как успява да заспи нощем, ако знае, че клиентът му е невинен.