Поръчах си ново питие и се опитах да си внуша, че вината не е в мен, че само ако Морган ме бе послушал – не, не мен, а Франк Менендес, – никога нямаше да се стигне дотук. Той можеше да се подготви и да унищожи Рита. Щеше буквално да я разнищи. Каквото и да бе направила в мъжката тоалетна този следобед, тя трябваше да го направи пред съдебните заседатели. Те щяха да оневинят Миранда, медиите щяха да разтръбят надлъж и нашир колко добри адвокати сме, а ние щяхме да си организираме парти, на което някой щеше да извика, че Франк Менендес би се гордял с нас. Но това така и не се случи и аз нямах повече сили да мисля. Затова довърших питието и поръчах още едно.
66
– Какво? – промърморих в слушалката и за малко щях да я изпусна.
– Обажда се Ан.
– Какво?
– Дъг? Ан Хейстингс е.
– Но навън е нощ. – Изчислих, че съм спал само един час. Установих също, че все още съм пиян и ми се гади от всичкия бърбън, който бях погълнал в „Дюрантс“.
– Дъг. Имаме проблем. Морган е в затвора.
– Какво?!
– Морган е в затвора.
– Откъде знаеш?
– Някакъв мъж е прякор Дребния…
– Да, познавам Дребния.
– Е, той току-що ми се обади, за да ми съобщи, че Дан е в затвора. Мисля, че е по-добре да дойда при теб. Удобно ли е?
– Да, разбира се.
Успях да изплакна странния вкус от устата си и наплисках лицето си. Когато си обух панталоните, бях напълно сигурен, че съм изтрезнял. Имах ужасно главоболие и целият треперех, но главата ми не беше достатъчно бистра, за да почувствам страх. Облякох риза. Не намерих чисти чорапи и обух на босо обувките си. Накрая открих един колан и като го сложих, забелязах, че продължавам да треперя.
Тогава направих нещо, което не ми се бе случвало до този момент. Налях си едно питие, за да се стегна. Спомних си, че веднъж бях получил от баба ми (Бог да ѝ прости!) бутилка ръжено „Олд Овърхолт“. Тя стоеше неотворена в шкафа над мивката от деня, в който се преместих в този западнал апартамент. Счупих восъчния печат, сипах няколко пръста уиски в чашата си и го изпих наведнъж, усещайки приятно затопляне в стомаха си. После дойде Ан и докато пътувахме към затвора, се чувствах спокоен и не треперех. Уискито беше свършило работа.
– Ако открием Дребния, той със сигурност ще ни помогне – казах.
– Съмнявам се, че ще можем да го измъкнем без съдебна заповед.
– Какво, по дяволите, е станало?
– Нямам представа – отвърна Ан и ние се спуснахме по рампата към тъмния подземен паркинг на затвора.
– Морган отишъл в Бейзлайн Тавърн – разказа ни Дребния. – Бил съвсем сам и пил чист бърбън в продължение на три часа. Тогава някакъв мъж от Гилбърт, познат на Травис Едингтън, се приближил към Дани и казал: „Как, по дяволите, спите нощем, когато защитавате виновни хора?“ – Дребния замълча и си пое дълбоко въздух.
– Продължавай, Дребен. Какво е станало после?
– Дани му се нахвърлил като озверял – каза гордо Дребния. – А онзи направо се насрал.
– О, боже! – въздъхна Ан Хейстингс.
– Наложило се петима каубои да ги разтърват. Уплашили се, че Дани ще го убие.
– Господи! – извика Ан.
– Морган излязъл от бара и тръгнал нанякъде с колата – продължи Дребния. – Някой се обадил на ченгетата, а те го открили пред Луърс Билдинг. Бил паркирал там, изгубил съзнание. Предполагат, че е спрял някъде по пътя и се е напил до неузнаваемост. Със сигурност не е могъл да се сбие отново, не и в състоянието, в което се намира сега.
Дребния ми показа книгата с арестите.
– Само шофиране в нетрезво състояние?
– Гънар Тюд го е арестувал – каза Дребния. – Знаете ли кой е той?
– Не.
– Е, Дани го познава. А Гънар познава мъжа от Гилбърт. Засега Дани е обвинен само в шофиране в нетрезво състояние, но не мога да го пусна без съдебна заповед. Донесете ми заповед от който и да е съдия и аз ще се погрижа да го освободят веднага. Знам, че имате нужда от него.
– Бих могъл да отида при съдия Фелпс утре сутринта и да го помоля за отлагане на делото, докато Морган излезе под гаранция.
– Успех! – каза Ан саркастично.
– Това пък какво означава?
– Ако съдебните заседатели присъстват в залата, съдията най-вероятно ще те накара да произнесеш заключителната реч.
– О, стига.
– Ти какво очакваш? Да те чакат цял ден само защото има вероятност да измъкнеш Морган?
– Господи! – въздъхнах. – Дори не ми е смешно.
– А какво ще си помисли Ферис Едингтън, ако ти държиш заключителната реч, при положение че той иска Дан Морган и си плаща за него?