– Ферис да върви по дяволите! Как бих се почувствал аз, ако осъдят Миранда?
– Да отидем в кантората. Оттам ще се обадиш на съдията, за да му обясниш какво се е случило. Може би ще се съгласи да издаде заповед.
– Каква заповед?
– Заповед, с която да издействаме освобождаването на Морган.
– Но часът е три през нощта!
– Нима предпочиташ да започнеш с подготовката на заключителната си реч?
– Да тръгваме!
– По-добре първо звънни на Макс Хаузър – посъветва ме Ан. – Той представлява прокуратурата. Накарай го да каже на съдията, че не възразява срещу освобождаването на Дан. Така ще си свършил три четвърти от работата.
Ядът на Хаузър от събуждането в този ранен час се изпари, когато научи причината за моето обаждане. Въпреки това Хаузър отказа да ни помогне.
– Как смеете да очаквате, че бих съдействал за неговото освобождаване? Дори не съм запознат с подробностите около извършеното престъпление.
– О, стига! – извиках. – Наистина ли смятате, че няма да го пуснат? Мислите, че Дан Морган ще се провали заради едно дребно нарушение на закона?
– А защо вие не произнесете заключителната реч, мистър Маккензи? – попита Хаузър. – Морган и без това ми изглежда малко пренапрегнат. Вероятно ще свършите по-добра работа от него. Сам забелязахте погледите на съдебните заседатели, когато научиха, че Морган вече е доказал невинността на Рита. Видяхте как го гледат. Те ще я осъдят, независимо какво ще каже Морган. Може и да е добър, но не чак толкова.
Втренчих се безмълвно в слушалката, докато Ан не я грабна от ръцете ми.
– Слушайте, Хаузър – изкрещя тя. – Когато се обадим на съдията, да ви включим ли в конферентен разговор, за да дискутираме заедно въпроса, или просто да му съобщим, че се противопоставяте на освобождаването? – Ан ми подаде обратно слушалката. – Кажи на Фелпс, че Хаузър не е съгласен.
Дори и да беше ядосан заради неудобния час, съдията не го показа. Гласът му обаче издаде същото задоволство, което бе демонстрирал Хаузър, като чу новините.
– Съжалявам, мистър Маккензи, но без съгласието на прокуратурата и без проверка на доказателствата нямам право да издам заповед за освобождаване.
– Но, господин съдия, единственият въпрос тук е дали той ще може да се явява в съда в бъдеще.
– Не съм запознат с фактите. Между другото, знаете ли, че познавам семейството ви, мистър Маккензи?
– Да, сър.
– За последно видях баба ви миналата неделя в църквата.
– Но, господин съдия…
– Тя ми разказа за решението ви да се преместите в университета „Бригъм Йънг“. Прекрасна история. Познавам и майка ви, както и други хора, които държат на вас. Очаквам, че ще произнесете много добра заключителна пледоария.
Съдията затвори, а аз зарових глава в дланите си и измърморих, че всичко е някаква лоша шега. Ан Хейстингс ме погледна с ужас и съжаление.
– Прекарах миналата нощ в подготовка за кръстосания разпит на Рита, защото Морган отказа да го направи.
– Е – каза Ан, – най-добре е да посветиш остатъка от тази нощ на заключителната си реч.
Погледнах часовника си и видях, че е три и петнайсет. Отново започнах да треперя. Зачудих се дали Морган няма нещо по-силно в кабинета си от бира.
– Не – отвърнах. – В никакъв случай.
– А какво предлагаш?
Пресегнах се към телефонния указател и набрах номера срещу името „Адеър, Полин“.
– Мис Адеър?
– Да – прозвуча дрезгавият ѝ глас.
– Дъглас Маккензи е. Нямам никакво време да слушам упреците ви, че се обаждам в този час. – Избълвах цялата история и зачаках.
– Можете ли да пишете на машина, мистър Маккензи?
– Да, но с много грешки.
– Не споменахте ли, че Ан Хейстингс е при вас?
– Да, тук е.
– Пуснете високоговорителя.
Направих го.
– Ан, умееш ли да пишеш добре на машина? – Дълбокият ѝ глас изпълни кабинета.
– Да.
– Тогава сложи лист хартия в пишещата машина, адресирай го до съда и го озаглави „Петиция за прилагане на habeas corpus“. Дай ми знак, като си готова, за да ти продиктувам нещо. – Тя продиктува една строго техническа молба, съдържаща дословни цитати от дела, които опитната адвокатка знаеше наизуст. Пет минути по-късно Ан съобщи, че е готова е петицията и съдебната заповед, на които липсваше само подпис от съдия.
– Чудесно. Ще ви чакам пред къщата на Хенри Пенрод след двайсет минути, ако не срещна ченгета по пътя. Ще го предупредя, че отиваме. Знаете ли къде живее?
На небето се виждаше луна, а палмовите дървета по протежение на Сентръл Авеню бяха неподвижни. Градът беше напълно тих, докато Ан и аз пътувахме към дома на съдията. Изкачихме Монте Виста Стрийт и накрая го зърнахме. Седеше в плетен стол на осветената веранда пред къщата, която се намираше срещу музея. Върху пижамата си бе облякъл халат и пушеше огромна пура.