– Добро утро! – извика той, когато слязохме от моя мустанг.
Докато вървяхме към къщата, чух свистенето на гуми. Обърнах се рязко и видях как един ягуар се задава със страхотна скорост по улицата. Ниската, лъскава спортна кола изрева и спря. От нея изскочи Полин Адеър, облечена е износена блуза, протрити дънки „Ливайс“ и платнени кецове.
– Дай да ги видя.
Тя грабна документите от ръката ми, прегледа ги, докато вървяхме към съдията, и ми ги върна.
– Щом мис Хейстингс ги е изготвила, съм сигурен, че всичко е наред – каза съдия Пенрод.
Той взе петицията и заповедта, после намести очилата си и се зачете внимателно, докато си дърпаше от пурата. Тогава за пръв път се насладих на ораторския талант на жената, която според Ан Хейстингс беше сред най-добрите адвокати в Аризона.
– Господи, Хенри. Ще подпишеш ли проклетата заповед?
– Просто си мисля как да избегна конфронтацията с Елдън Фелпс – каза провлачено съдията.
– Наистина ли ти пука за мнението на това безскрупулно копеле?
Хенри Пенрод взе писалката, която му подадох, и със замах подписа заповедта за освобождаване на Дан Морган. Благодарих му и стискайки в ръце петицията за habeas corpus, се обърнах, за да си тръгна, но съдията заговори отново.
– Нещата са зле, нали? – попита той.
– Да, сър.
– Мисис Едингтън се е явила да свидетелства?
– Да, сър.
– Така и предположих. – Съдията захапа пурата си. – И е повторила онова, което каза в мое присъствие?
– Не, сър. Яви се, но не даде показания.
Той вдигна рошавите си вежди.
– Тя зае свидетелското място и не каза нищо, въпреки че всички се опитаха да я окуражат. После си тръгна.
– Тогава защо, за бога, делото ще се разглежда пред съдебни заседатели? – Разказах му как Елдън Фелпс ни нареди да прочетем показанията от предишния процес, а Хенри Пенрод ме погледна неразбиращо. Обясних му, че според нас това е поправима грешка. – Е, аз със сигурност не бих го допуснал – продължи той. – Знаете ли, че практиката да се разглеждат показания, дадени под клетва в предишно дело, печели все по-голяма популярност? Четох, че дори искат да включат специално допълнение в новите федерални правила. По дяволите, Върховният съд може да потвърди решението му. – Буцата в гърлото ми, към която бях започнал да привиквам, отново напомни за себе си. – Но независимо от това – каза съдията – предполагах, че тази жена ще поиска да свидетелства.
– Защо, сър?
– За да се домогне до всичките пари и богатство.
– Смятате ли, че Рита го е убила? – попитах съдията.
– Естествено. Тя излъга най-безцеремонно.
– Как разбрахте?
– Боже! – намеси се Полин Адеър. – Някой съмнявал ли се е в това?
– Просто го знаех – отвърна трезво съдията. – Дан свърши прекрасна работа с нейната защита, но аз бях убеден, че тя лъже.
– А Джоана Барнс? – попитах. Съдията ме погледна с любопитство. – Телефонната операторка.
– А, да, момичето от Сан Франциско. Така и не разбрах нейната роля. Но мисля, че имаше нещо гнило. През цялото време не ме напусна усещането, че ви помага малко повече, отколкото позволяват обстоятелствата. – Той приближи пурата до устните си и аз се загледах в дима, който се изви нагоре към насекомите, кръжащи около лампата. – Предполагам, че сте ѝ вярвали, когато я разпитахте?
– Да, сър. Така е.
– Но после сте променили мнението си?
– Да.
– Е – отвърна съдията, – иронията е, че ако Дан Морган беше прокурор по делото срещу Рита, а Хаузър – неин адвокат, заседателите нямаше да се колебаят дали да я осъдят. Дан щеше да открие истината много преди онази жена от Сан Франциско да се появи в града.
Не знаех как да отговоря, а и нямах търпение да връча на Дребния заповедта, която държах в ръцете си. Когато все пак реших да се измъкна учтиво, съдията продължи:
– Ако знаех, че мистър Хаузър ще бъде обвинител в процеса срещу горкото малко момиче, щях да се опитам по някакъв начин да повлияя на заседателите. Нали се сещате. Както правят понякога федералните съдии. Но аз просто реших, че битката трябва да е честна, и оставих мистър Хаузър сам да се грижи за себе си.
Той се обърна и се загледа към улицата. Разбрах, че Морган, Хуан Менчака и аз далеч не бяхме единствените, които се измъчваха от ужасни угризения за нещата, които бяхме допуснали да се случат.