– Предполагам – каза съдията, – че Дани е почувствал остра нужда да се напие. Но това сега няма значение. Занесете заповедта в затвора и го изкарайте оттам. Само той може да предотврати второ несправедливо решение на съдебните заседатели. Измъкнете го и му помогнете да изтрезнее.
Ан и аз го измъкнахме. С помощта на Дребния го събудихме, придумахме, издърпахме и завлачихме, докато накрая не го хвърлихме на задната седалка на моя кабриолет.
– Искам да спя, по дяволите – мърмореше той по време на първия етап от изпитанието. Докато пътувахме към Кендъл Хаус, той смени плочата. – Кой, за бога, е свалил гюрука на колата?
А когато стигнахме там и Ан пое в свои ръце цялата операция, той заповтаря:
– Хубава жена.
Дори се опита да изтананика думите в мелодия. Определено не звучеше като Рой Орбисън, но поне беше жив. И лежеше свит на пода на колата.
– Хайде, Дан – каза Ан. – Трябва да излезеш оттам.
– О, каква прекрасна жена! – измрънка той. После се раздвижи и аз се поуспокоих, преставайки да мисля толкова интензивно за съдебните заседатели.
– Хайде, стига. Да се качим в апартамента на Дъг.
– Каква красива жена! – Той се бореше да опре лявата си ръка на предната седалка.
– Да ти помогна ли да станеш? – попитах.
– Елегантна жена. – Той успя да се изправи и застана на крака. Слезе от колата на мястото, където стоях и отправях тиха благодарствена молитва. – Истинска жена – избоботи той, залитна към нея и се хвърли на врата ѝ.
Очаквах Ан да окаже поне малко съпротива, но тя не го направи. Вместо това го целуна по бузата, изви назад тялото си и го хвана под ръка. И просто се засмя, когато Морган я хвана за дупето, докато се изкачваха по стълбите към втория етаж. Вървях плътно зад тях и случката се разви само на сантиметри от лицето ми. Докато Морган се клатушкаше към вратата на апартамента ми, видях как слага ръка на рамото ѝ и я плъзга надолу. Предположих какво прави в този миг, но Ан отново не протестира.
– Сложи кафе – помоли ме тя, като влязохме вътре. Докато включвах печката и сипвах вода, я чух да казва: – Костюмът ти май е за хвърляне.
Върнах се при тях и заварих как Ан му сваля панталоните. Думите му все още бяха заваляни, но поне говореше.
– Чувствам се, сякаш някой ме е пребил – каза той.
Погледнах часовника си: четири и половина.
– Чухме, че се е случило точно обратното – отвърна Ан. Тя свали боксерките му и той остана чисто гол, както го бях видял в нейния апартамент. Разгледах татуировката му. Изглеждаше някак избеляла от последния път. Избеляла или не, думите на флага под земното кълбо е котвата се четяха: „Semper Fidelis“.
– Имаш четири часа и половина, за да се подготвиш – казах.
Той се облегна на стола и впери замъгления си поглед в Ан.
– Как така „точно обратното“?
– Разказват, че си пребил някакъв мъж – обясни тя.
Той отпусна главата си между коленете.
– Господи! Какво се е случило? – Морган се изправи назад и погледна към високия таван, напрягайки се да си спомни. След малко пак наведе глава. – Нека помисля – изстена той. – Нека помисля.
Очите му продължиха да шарят между тавана и коленете му, а в тях се четеше паника. Накрая той погледна към Ан, молейки я негласно за помощ. Ан не продума.
– Май ударих онзи доста силно – каза Морган, погледна дясната си ръка и тогава забелязах, че е подута и раничките по кожата са започнали да хващат коричка. Морган се обърна към мен. – Да се подготвя за какво?
– За заключителната ти реч. Трябва да я подготвиш.
Ан взе кафеварката.
– Изпий това, Дан.
Тя му подаде голяма чаша с горещо кафе, а той отпи кротко от нея. Морган продължаваше да затваря очи, все едно се стремеше да изтръгне някакъв спомен от главата си. От време на време, когато се сещаше за нещо, простенваше тихо. Ан му наля още кафе. Той седеше гол и отпуснат, обгърнал чашата с двете си ръце.
– Остават ти четири часа и петнайсет минути – казах.
– Изпий кафето, Дан.
– А, да, Едингтън. Трябва да се подготвя. Трябва да спра Хаузър. Това мръсно копеле.
– Да – потвърдих. – Точно така.
– О! – възкликна той. – Какво исках да им съобщя?
Ан и аз наблюдавахме как поглъща кафето, а после още едно. Изглежда, обмисляше какво ще каже на съдебните заседатели. Очевидно възвръщаше силите си.
– Имате ли цигара? – попита той.
Прерових джобовете на палтото му, което бе скъсано на едно място, и намерих пакет „Кемъл“. Като запали цигара, той отново заприлича на себе си и тогава разбрах, че има надежда. Морган дори се усмихна, когато издиша гъст облак дим и погледна нежно към Ан.