– Ваша светлост, смятам, че е редно да напомните на мистър Маккензи да се придържа към същността на делото – заяви той.
Съдията ме изгледа, а аз възвърнах самообладанието си. Колкото и да е необичайно, докато чаках да избухне, усетих, че почти съм спрял да треперя. Спомних си за съвета на Морган, че не бива да се съгласяваме с всяка приумица на съдията. Но Фелпс не избухна. В залата се възцари пълна тишина, а на лицето му се изписа странно недоумение.
– Имате ли възражения, мистър Хаузър? – попита той накрая.
– Да, господин съдия – отвърна нетърпеливо Хаузър.
– Отхвърлят се. Продължете, мистър Маккензи.
Когато отново се обърнах към заседателите, в очите им се бе появил особен блясък. За пръв път имах чувството, че наистина искат да ме изслушат.
– Не забравяйте, че стореното от Дан Морган – неговото коварно представление – се случи в другия процес. Тогава той спаси една виновна жена. Простият факт в настоящото дело е, че Миранда Едингтън не е убила баща си. Защо съм толкова сигурен? Сигурен съм, защото тя ни каза, че не е убила баща си. Тя зае свидетелското място, вдигна ръката си, закле се да говори истината и сподели какво се е случило. И не друг, а майка ѝ, странната жена, която седна пред вас и отказа да говори, е убила Травис Едингтън. Защо сме се събрали тук днес? Не защото детето е извършило убийство, а защото Дан Морган представи нещата така, сякаш то го е извършило. И аз му помогнах, дами и господа. Аз му помогнах. С малко подкрепа от моя страна Дан Морган направи онова, което се очаква от всички адвокати. Той изтъкна фактите, които бяха в полза на клиентката му, и където можа, скри онези, които щяха да ѝ навредят. Той извъртя и изопачи фактите, пребори се и накрая спечели. Създаде огромната илюзия, че Миранда е виновна. И нямаше как да не го направи. Ако се бе оказало, че Миранда е невинна, това несъмнено би хвърлило вината върху майка ѝ. Ако Даниъл Морган не бе убедил съдебните заседатели, че Миранда е виновна, той никога нямаше да спечели делото. А за адвокатите, при които залогът е твърде висок, какъвто е случаят с Даниъл Морган, победата е всичко.
– Ваша светлост – настоя Хаузър. – Това няма нищо общо с делото.
– Напротив! – извиках. – Има много общо! – Обърнах се към съдията, за да изчакам решението му, и когато той не продума и се замисли, повторих: – Има много общо с делото, ваша светлост.
Съдия Фелпс ме изучаваше мълчаливо. Обзе ме странното усещане, че той постепенно започва да вярва на нещата, които бе казал за мен, възпитаника на университета „Бригъм Йънг“, по телефона миналата нощ. Имах чувството, че е открил някакви общи черти между мен и баба ми. В този миг бях напълно убеден, че не се бе доближил достатъчно до мен, за да усети миризмата на бърбън.
– Дами и господа – заяви той накрая. – Както ви казах преди, пледоариите на двете страни не представляват доказателства. Трябва да вземете предвид само доказателствата, представени пред вас от свидетелското място. Уточнявайки последното, ще позволя на мистър Маккензи известна свобода в обръщението му към вас. Предполагам, че няма да се оставите да ви омагьоса, както самият той се изрази.
– Иска ми се да можех да ви омагьосам. Ако притежавах този талант, нямаше да се поколебая да го използвам. Готов съм на всичко, което ми позволи съдията, само и само да оневините това момиче. Както споменах, адвокатите, за които облозите са твърде високи, биха направили всичко в името на победата. Всичко. Не знам защо е така. Не знам дали се дължи на радостта от победата, която, мога да ви уверя, граничи с екстаз, или по-скоро на страха от поражението, емоцията, която ме завладява в момента и ме кара да треперя.
Отново чух гръмкия глас на Хаузър.
– Ваша светлост, знам, че опитът да се спечели съчувствието на заседателите към подсъдимия е често срещана тактика. Но мистър Маккензи не се ли стреми да събуди съчувствие към самия себе си?
– Не – казах на заседателите, без да извръщам глава. – Но за мен е важно да разберете войнствения характер на битката, наречена съдебен процес. Именно в тази атмосфера Дан Морган представи нещата така, че момичето да изглежда виновно. Знаете ли, дами и господа, когато рано тази сутрин научих, че аз трябва да произнеса днешната реч, обмислих възможността да ви прочета класическа лекция по право, на каквито съм присъствал в университета. Можех да заявя, че първия път не сме доказали вината на Миранда, а просто сме изтъкнали, че съществува основателно съмнение за вината на майка ѝ. После щях да кажа, че е налице същото съмнение относно вината на Миранда. Думите на едната страна срещу тези на другата. И бездруго няма как да разберем кой е извършил убийството. Това обаче не е съвсем вярно. Първо, ние доказахме, че Миранда е виновна – положихме неимоверни усилия, за да го сторим. Второ, всичко беше лъжа. И доказателствата по настоящото дело сочат, че онова, което направихме с Дан Морган и Рита Едингтън, е лъжа. Доказват го не само показанията на Миранда, но и показанията, които така и не чухме от майка ѝ. След малко ще ви разкажа какво премълча Рита Едингтън, но първо бих искал да отворя една скоба. Преди няколко минути мистър Хаузър сподели нещо, в което не вярва напълно. И все пак беше истина. Той каза, че Даниъл Морган е по-добър юрист от него. Вероятно си спомняте, че мистър Хаузър започна пледоарията си съвсем скромно, подчертавайки, че делото не трябва да бъде решено въз основа на уменията на юристите. В противен случай Даниъл Морган със сигурност би спечелил, тъй като мистър Морган е по-умният и по-талантливият от двамата. Защо изобщо мистър Хаузър трябваше да ни занимава с подобни словоизлияния? Може би защото им вярва? Едва ли. Не мислите ли, че неговите леко непохватни комплименти имаха за цел да ви настроят още малко срещу проницателния и хитър адвокат, който бе принуден да направи всичко по силите си, за да ви омагьоса? Няма нищо лошо в това, че мистър Хаузър похвали опонента си, дами и господа. Такава е стандартната практика на всеки юрист, трик, на който ни учат в университета. Но трагичното в този случай е, че мистър Хаузър се оказа прав.