– Ако момичето не е използвало оръжието – заговори Морган, – пръстовите отпечатъци би трябвало да го докажат. Или са носели ръкавици?
– Не – отговори Хуан. – Никоя от тях не беше с ръкавици, но си мисля, че отпечатъците едва ли ще докажат каквото и да е, а и мога със сигурност да заявя, че оръжието не е било в къщата преди това.
– Защо?
– Защото и Рита, и Миранда са го използвали, преди да дойдат тук. Упражнявали са се да стрелят по бирени бутилки.
– Как научихте това?
– Робърт и Джони Камачо са ги видели.
– Защо сте стояли толкова близо, че да твърдите, че момичето не е носило оръжието?
– Не знам. Бях взел овцата на ръце и ги гледах.
Втренчил поглед в Хуан, Морган наклони леко глава.
– Рита е красива жена – каза Хуан накрая.
Обяснението като че ли задоволи Морган и Хуан продължи да разказва как ги е видял да влизат в къщата и да затварят вратата.
– Нямах представа защо са дошли – продължи той. – Не знаех, че Травис е вътре. Мислех, че работниците все още живеят там. Виждал съм Травис наоколо, но предполагах, че идва тук само за да говори с тях.
– Какво стана след това?
– Чух шест изстрела. Оставих овцата на земята и се изправих. Целият треперех.
– Изстрелите един след друг ли бяха или с интервали помежду им? – поинтересува се Морган.
Хуан отново погледна недоверчиво Морган.
– Само един човек е стрелял – отвърна той. Хуан беше разбрал накъде бие Морган, преди аз да се досетя. – Изстрелите следваха един след друг. Много бързо. Толкова бързо, че е невъзможно оръжието да е сменило притежателя си.
– Какво се случи после?
– Излязоха навън.
– Колко време след изстрелите?
– Не знам. Малко след тях. Минута. Може би две.
– Те видяха ли ви, Хуан?
– Сигурен съм, че не ме забелязаха, преди да влязат в къщата. Бях коленичил тук зад оградата. Но когато Рита излезе, вече се бях изправил. Тогава тя ме видя.
– А после?
– Рита хвърли оръжието. На земята до стълбите.
После Хуан разказа как Миранда излязла след майка си на верандата. Двете седнали там и той се доближил до тях. Погледнал през пролуката на отворената врата и видял ръката на Травис, която разпознал веднага. Когато описваше сцената, той направи гримаса.
– Знаех, че е мъртъв, преди да се доближа.
Хуан се опитал да говори с двете жени, но те мълчали и просто гледали напред. Накрая той влязъл вътре, за да се обади по телефона.
Пресякохме пътя, за да отидем до къщата. Застанахме пред входа и Морган го помоли да повтори всичко. Докато Хуан разказваше историята за втори път, аз се загледах в пъстрите цветя под прозореца.
Помощник-шерифът, който седеше на верандата, разпозна Морган.
– Здравей, Дан! Как си?
– Добре, Фил. Има ли шанс да ни пуснеш вътре, за да огледаме?
– Не.
– Ще ми кажеш ли къде закараха трупа?
– В патологията.
Като се върнахме при огъня, Хуан ни информира, че по-рано полицаите обградили мястото и задали куп въпроси. Дошли и братята Камачо, които разказали на всички за упражненията по стрелба с бирени бутилки. Той съобщи на Морган, че някакъв прокурор вече говорил с него.
– Наистина ли?
– Да.
– Как се казва?
– Хаузър – отвърна Хуан.
Морган се обърна към Галахър.
– Кой е този? – Галахър сви рамене. – Който и да е, определено става рано – заяви Морган.
– Искам да ти покажа нещо, Дъглас – обърна се към мен Хуан. Той отиде до своя пикап и донесе дълъг алуминиев тубус с капак в единия край. Отвори го, извади отвътре въдица мухарка и свърза двете ѝ части. – Графит – заяви гордо той. – Вече сме в космическата ера. Най-доброто изобретение на човека. Още ли завързваш стръвта, както съм те учил?
– Понякога го правя, за да не забравя как става, но отдавна не съм ловил риба.
Разговорът ни завърши. Изстиналият труп на Травис Едингтън лежеше в патологията, а ние четиримата се редувахме да мятаме вълшебната мухарка със златиста корда над стадата, обвити в облаци прах.
3
Елдорадото профуча през бялата порта и излезе на дългата, покрита с чакъл алея пред офиса, където баща ми бе прекарал голяма част от живота си и накрая бе починал.
– Наскоро дочух, че Ферис има вече над двайсет хиляди глави добитък – каза Галахър.
От двете страни на алеята се редяха прясно боядисани бели огради. На хоризонта зад тях се виждаха обори от стомана и бетон, които приютяваха бикове от породите „Херефорд“ и „Ангъс“. По пътя между тях се движеха два камиона и пълнеха с фураж бетонните корита, пред които животните, подали глави през стоманените решетки, чакаха дажбата си. Алеята ограждаше офиса – двуетажна дървена постройка с веранда, опасваща я от всички страни. Къщата и оградата бяха наскоро пребоядисани в бяло. Зад офиса се намираха две високи открити плевни, в които бяха складирани огромни купи сено. Между тях, в едно малко заграждение, бяха затворени няколко чистокръвни коня и жребци от породата „Куотър хорс“.