– Как си? – попита той безгрижно, сякаш нищо нередно не се бе случило миналата нощ.
Не отвърнах, а просто кимнах, показвайки, че съм забелязал присъствието му. Той се озърна небрежно из празната съдебна зала. Очите му се спряха на съдийския подиум, свидетелското място, масата на съдебния секретар и празния стол на пристава. Използвах момента, за да го огледам. Беше се избръснал и сресал прилежно косата си. Очите му вече не бяха кървясали и погледът му бе ясен. Носеше кремав костюм от габардин, несъмнено поръчан от съпругата му, тъй като беше ушит безупречно. Чистата му риза беше светлосиня, а вратовръзката му – с кафяво-синя шарка. На краката си носеше меки италиански мокасини в кафяв цвят. До мен седеше мъжът, когото само преди няколко часа бях измъкнал от отрезвителното отделение на окръжния затвор в Марикопа, мъжът, който бе обърнал апартамента ми с главата надолу. Нямаше и следа от пияницата, за когото бях разказал на съдебните заседатели. Морган беше свеж и пълен с енергия.
– Съдебните зали тук са ужасно западнали, нали? – попита той.
Отново отказах да проговоря, а той отмести очи от празния стол на пристава и ги прикова в мен. Остана така няколко секунди, преди да се обърне към ложата на заседателите.
– Чух, че съм повърнал на килима ти – продължи той, като не откъсваше поглед от все още топлите места на заседателите.
– Да – потвърдих.
– Съжалявам – заяви той с такова разкаяние, сякаш ме бе бутнал на дансинга в някое заведение.
Не продумах. Продължих да гледам напред и да мълча недоверчиво. Изведнъж осъзнах, че изглеждам като мъртвец. Същевременно ми се стори неизбежен фактът, че Морган прилича на току-що излязъл от страниците на „Джентълменс Куотърли“ тузар.
Очите ни отново се срещнаха.
– Свърши добра работа – каза той с каменно лице. – Речта ти. Беше много добра.
– Откъде знаеш? – попитах раздразнено.
– Наблюдавах те.
– Какво? Как?
– През процепа на вратата.
– Шегуваш се. Бил си отвън през цялото време?
– Точно така.
Обърнах се към ложата на заседателите. Помислих само за миг, преди отново да го погледна.
– Ах, ти, копеле гадно.
– О, стига, Дъг – каза той провлачено. – Килимът и без друго беше стар. Освен това вече изпратих няколко момчета да го сменят. Само за да ти покажа колко съжалявам.
– Нямах предвид килима и ти го знаеш. А че се отнесе с мен като е най-жалкото мекотело.
– Това пък какво значи? – попита той.
– Много добре знаеш – отвърнах. – Държа ме в неведение и ме залъгваше с глупости. Но този път направо надмина себе си. Беше невероятен. Знаел си, че не можеш да се явиш днес, за да им кажеш нещата, които аз казах.
– Накара ме да изглеждам малко по-зъл, отколкото всъщност съм.
– Просто ме хвърли в цялата каша. Нагласи нещата така, че да нямам избор. Не съм ли прав? Чудя се само кога точно реши да го направиш – преди или след като те измъкнах от затвора.
Подскочих на стола си и усетих как в мен се надига гняв.
– Знаеш ли какво, Дъг?
– Какво?
– Мисля, че ти я спаси.
Той изрече последното хладно и спокойно, а гласът му прозвуча някак тъжно, все едно щеше да се задави, ако продължи да говори. После кимна и вдигна вежди, показвайки, че не възнамерява да обсъжда повече въпроса. Темата беше приключена.
– Дойдох тук, защото исках да поговорим за нещо друго.
– О, нима? – попитах язвително.
– Някакъв мъж в Тусон е изпразнил своя револвер в съпругата си късно тази нощ. Казва се Петибоун. Предложи ми много пари. Вече сключихме договор за сто хиляди. Чудех се дали не би искал да ми помогнеш за случая?
– Не мисля, че някога бих работил с теб отново.
– Добре, просто си помисли. Хубаво е да знам до вечерта. Утре сутринта заминавам за Тусон и човекът, е когото ще работя по случая, трябва да ме придружи.
Не си казахме нищо повече. Просто продължихме да седим сами в студената и пуста съдебна зала. Никога не бях чувствал такава умора. Изведнъж страничната врата се отвори рязко и в залата нахлу секретарката с широко отворени очи и учудено изражение.
– Готови са с присъдата! – обяви тя.
Изправих се внезапно на стола си.
– О, боже! – прошепнах.
– Поздравления – каза Морган. – Няма начин да решат толкова бързо, че е виновна.
– Господи! – въздъхнах. – Не съм сигурен.