– Изчезвам – каза Морган.
– Нали няма да си тръгнеш сега?
– Не мисля, че ще направя много добро впечатление, ако остана. Нали знаеш, при създалите се обстоятелства…
Слязох до кафенето и намерих клиентката си.
– Трябва да се върнем в залата, Миранда.
– Добре – отвърна малката, хвана ръката ми и я задържа, докато вървяхме. – Колата тук е много вкусна – продължи тя безгрижно.
– Моля?
– Харесва ми начина, по който смесват кока-колата тук.
– О! – възкликнах. – Да.
Качихме се обратно в съдебната зала, която отново се бе напълнила с хора. Този път обаче зърнах Том Галахър, Уолтър Смит, Ан Хейстингс, Чет Джонсън и дори Лестър Пиърс, които седяха на първия ред. Те гледаха в мен, докато вървях с Миранда по пътеката и двамата влязохме през вратичката. Миранда продължаваше да стиска ръката ми и не я пусна дори след като седнахме.
В залата заприиждаха съдебните заседатели и Миранда хвана още по-силно ръката ми. Преди да заемат местата си, те погледнаха към нея – всеки един от тях. Остана единствено съдебната секретарка да прочете думата „невинна“. Като го направи, по бузите ѝ се стекоха сълзи. Залата се взриви.
Не си спомням как се почувствах тогава. Понякога се опитвам да си спомня, но не мога. Предполагам, че съм бил в състояние на транс. Всичко, за което се сещам, е шумът и благодарностите на Елдън Фелпс към заседателите за изпълнения им дълг към обществото. Една от тях се разплака, приближи се към нас и прегърна Миранда с думите: „Цяла седмица исках да го направя!“ Не съм забравил и хората, които ни наобиколиха – някои ме потупваха по гърба и ме поздравяваха за свършената работа.
Наведох се към Миранда.
– Добре ли си? – попитах.
– Да. Мисля, че всичко ще се оправи.
Едва тогава тя пусна ръката ми. В този миг една друга ръка се пресегна към Миранда, ръка с аристократични, дълги пръсти и огромен диамантен пръстен, който познавах толкова добре. Вдигнах очи и видях лицето на Ферис Едингтън. Миранда пое ръката му, изправи се и се сгуши в него.
– Благодаря ти, Дъглас – каза възрастният мъж.
После той се обърна и тълпата се отдръпна. Двамата напуснаха залата, изправени и горди. Макс Хаузър излезе от страничната врата и я затръшна. След това убедих група телевизионни репортери, че не искам да бъда интервюиран пред камерите и не възнамерявам да правя какъвто и да е коментар относно решението на съдебните заседатели. По едно време усетих, че Ан Хейстингс се е приближила до мен и докосва ръката ми, а Том Галахър, Уолтър Смит и всички останали стояха настрана сякаш за да не пречат.
– Искахме – каза Ан – да те поканим на едно питие.
– Благодаря – отвърнах, – но предпочитам да се прибера и да си легна. – Всички кимнаха разбиращо, без да ме разубеждават с думи като „Стига, Дъг, само едно питие“, и напуснаха залата.
Скоро отново се озовах сам в празната съдебна зала. Останах там известно време с надеждата, че тълпата отвън ще се разотиде и ще мога да се измъкна, необезпокояван от преследващи ме журналисти. Помислих си за разплакалата се съдебна заседателка, която прегърна Миранда и ѝ каза, че е искала да го направи още от самото начало. Зачудих се дали наистина бяхме закъсали толкова, колкото предполагах. После си тръгнах. Слязох с асансьора, напуснах сградата през големите стъклени врати и озовах на яркото следобедно слънце. На стъпалата отпред телевизионен екип беше обградил един от заседателите – едър кокалест мъж, облечен с дънки „Ливайс“ и тениска. Някакъв репортер с буйна коса и дълбок глас го молеше да сподели впечатленията си от процеса.
– Трябва да убият всички адвокати, ето какво ще ви кажа – отвърна той.
Заобиколих малката тълпа и бързо пресякох Първо Авеню, без да им дам шанс да ме видят. Стигнах до Кендъл Хаус, където останах поразен при гледката на чисто новия килим на пода. Въпреки че бях страшно уморен, изведнъж ми хрумна, че няма да мога да заспя. Преоблякох се, извадих стиковете за голф изпод леглото и ги сложих в колата. Свалих гюрука, поех си дълбоко въздух и за пореден път тръгнах по пътищата, които познавах от детството си – Гуадалупе Роуд и Макклинтък Роуд, Алма Скул Роуд, Садърн Авеню и Уилямс Фийдц Роуд. Разбира се, люцерната още не бе избуяла и памуковите ниви не бяха засети. Но този ден все пак зърнах бикове от породата „Херефорд“ и „Ангъс“, няколко чистокръвни жребеца и стада овце.
Отидох в „Сан Маркос“ и закрачих по празното голф игрище в топлия и тих зимен следобед. Минах по пожълтелия терен, покрай старите прашни лиственици, памуковите полета до четвъртата дупка и ниско подстриганата трева. Вървях почти като сомнамбул чак до седмата дупка, замахвайки несъзнателно със стика за голф, докато не усетих, че съм напуснал игрището и се отправям към паркинга. Нямам свидетели, които да потвърдят онова, което ще ви кажа сега, но се заклевам, че е истина толкова, колкото и фактът, че Миранда Едингтън не е убила своя полубрат: когато си тръгнах от игрището на голф клуб „Сан Маркос“ този топъл зимен ден, след като бях изиграл седем дупки, бях на два удара под пара.