– Радвам се да ви видя, мистър Едингтън – здрависах се с него аз.
– Наричай ме Ферис, Дъглас – отвърна той с уморена усмивка.
– Много съжалявам за Травис.
Без да продума, той ме потупа по гърба и задържа едната си ръка върху рамото ми. С другата държеше поводите. После ме заведе до мястото, където щеше да свали седлото. Галахър и Морган ни последваха. Шествието ни се движеше бавно.
– Майка ти още ли е в Сан Диего?
– Да. Продължава да работи като учителка.
– Нали ще ѝ предадеш да ми дойде на гости следващия път, когато се прибере?
– Да, сър – обещах.
След като Ферис Едингтън среса гривата на коня, четиримата се отправихме към офиса и Морган каза:
– Конят ти е страшно голям, Ферис.
– Един от най-добрите е – заяви гордо собственикът.
– Спомням си времето, когато идваше в Уикенбърг. Фирмата току-що бе купила ранчото и всички си играехме на каубои – продължи Морган. – Може би никога няма да разбереш колко много научихме от теб за управлението ѝ.
– Мисля, че след като я купихте, се наложи да се запознаете отблизо със земеделските закони. А като гледам колко високо таксувате услугите си напоследък, благодаря на господ, че не сте се учили на мой гръб.
Морган и Галахър се засмяха тихо.
Изкачихме стъпалата, пресякохме верандата и влязохме в офиса. Големият часовник още висеше на грапавата, облицована с бор стена. До него както винаги беше закачен календарът на „Юниън Пасифик“. Бюрото с извития капак изглеждаше по стария начин и от него стърчаха картончетата за кантара, на който се теглеха товарните камиони. Спрях и погледнах към стария кабинет на баща ми. Последния път, когато дойдох тук, той седеше зад бюрото си. Ферис Едингтън застана зад мен.
– Баща ти щеше да се гордее с теб, Дъглас. – Ферис ни въведе в кабинета си. – Е – заяви той, – смятам да си сипя нещо за пиене. Какво да ви предложа?
– Бих пил кафе, ако имаш – каза Морган.
– Том?
– Уиски.
– Ти искаш ли нещо, Дъглас?
– Чаша кафе, ако е удобно.
Ферис Едингтън седна най-накрая и се взря изпитателно в Морган и Галахър. Дори и начинът, по който изглеждаха този следобед, да го притесняваше, той не го показа.
– Искам да я защитавате – каза той.
– Защо, Ферис? – настоя Морган. – Защо, за бога, държиш да ѝ помогнеш?
Ферис Едингтън се загледа през прозореца и отпи глътка уиски. После се обърна към нас и вдигна показалеца си във въздуха сякаш за да придаде повече тежест на думите си. Но не каза нищо. Пресегна се към сребърната табакера на бюрото и извади цигара „Честърфийлд“. Запали я, отпи още една глътка уиски и отново втренчи поглед през прозореца.
– Имам свои лични причини – проговори Ферис Едингтън накрая. – Трябва да се задоволите с това. Нашето семейство дължи много на тази жена. Искам да получи правото на честен процес. Искам да я защитавате.
Морган го изгледа продължително.
– Биковете изглеждат страхотно, Ферис – каза той накрая.
– Да, кръстоските между „Ангъс“ и „Херефорд“ стават по-добри с всяка изминала година. Ще я защитаваш ли, Дани?
– Съществуват някои морални пречки. Смята се за нередно адвокат да получава пари от един човек, за да защитава друг по наказателно дело. Освен ако не е налице съгласие от страна на обвиняемия, дадено при пълна информираност.
– Не разбирам.
– Има голям риск от сблъсък на интереси. В крайна сметка, Ферис, всички са на мнение, че тя е убила сина ти. Никой не би се изненадал, ако поискаш да я изпратят в газовата камера.
– Но аз не искам това – възрази Ферис Едингтън. – Искам да получи защита. И то най-добрата. Ето защо държа ти да поемеш случая, Дани.
– Няма да имаш право на каквато и да е намеса по време на процеса – каза Морган. – Независимо колко ще ни платиш.
– Съгласен съм. Просто ме таксувайте по стандартната тарифа.
– Няма да се заема, ако детето също не получи адвокат.
– Ще се погрижа и за това. Можеш ли да намериш подходящ човек?
– Да – увери го Морган.
– Трудно ми е да си представя, че някой би обвинил детето.
– Защо не? – попита Морган грубо. – Чух, че има много сериозни проблеми.