– Приличен удар!
Обърнах се и видях как една количка за голф се задава по пътеката пред магазина и заорава в цветната леха. В следващия миг единият пътник се заля с бира от кутийката „Коорс“, която държеше, и извика:
– Боже господи, Том!
За момент количката изчезна зад някаква пръскачка и когато се появи отново, успях да разпозная пътниците. И двамата бяха с рошави, прошарени коси и носеха тъмни панталони и бели ризи, които изглеждаха така, сякаш са спали с тях. Количката направи остър завой надясно и спря рязко пред мен. Погледнах подпухналите очи и небръснатото лице на Том Галахър – мъжа, с когото забавлявах застрахователи и оценители. Веднага забелязах, че е повече от подпийнал.
– Приличен удар – повтори той. – Не много добър, но имаш още един шанс пред флагстика.
– Надявам се – отвърнах изумено.
– Дъг Маккензи – заяви Галахър. – Дан Морган.
Преместих погледа си върху спътника му. Той изглеждаше по-зле от Галахър. Не се беше бръснал с дни и очите му бяха кървясали. Ризата му беше изцапана с бира.
– Нали каза, че искаш да работиш за него, Дъглас. Е, ето го. Завърна се след двумесечно отсъствие.
Дан Морган дръпна от цигарата, която държеше, и присви очи от дима. Прехвърли кутийката с бира в лявата си ръка и ми подаде дясната. Кимна веднъж, без да продума. Успях да преметна през рамо сака за голф, за да се здрависам. Така в третата неделя от месец октомври, на стартовата площадка на голф клуб „Сан Маркос“, най-накрая се запознах с Дан Морган.
– Метни стиковете отгоре – нареди ми Галахър. – Ще ги закараме.
Когато сложих сака отзад, видях, че в багажника има хладилна чанта, пълна с кубчета лед и бира. Те потеглиха и количката заподскача по игрището с тяхната бира и моите стикове, а аз тръгнах след тях, клатейки недоверчиво глава.
За пръв път се изправях лице в лице с Дан Морган, но го бях срещал и преди. Добих някаква представа за него в един августовски ден, когато за пръв път отидох в офиса на „Бътлър и Менендес“. Пол Бътлър бе настоял фирмата да ми плати самолетния билет до Финикс, където той възнамеряваше да ми предложи далеч по-добра заплата от тази, която ми бяха обещали в Сан Франциско. Въпросната сутрин седях във фоайето в очакване на Бътлър, предусещайки настъпването на горещия летен ден в Аризона. Чисто новият ми костюм „Брукс Брадърс“ беше започнал да губи перфектната си форма. Наблюдавах Джоузефин, възрастната рецепционистка, чиято кожа приличаше на тънката, намачкана хартия, върху която пишеше. Огледах стаята. На стената, която не беше закрита от рафтове книги, зърнах единственото произведение на изкуството, с което фирмата разполагаше в онези дни – масления портрет на великия водач на апахите Джеронимо.
В следващия миг забелязах едрия възрастен индианец под картината. Той седеше така неподвижно, че за момент го помислих за друго произведение на изкуството. Приличаше на скулптура, изработена от ултрамодерен материал – толкова истинска, че човек можеше да различи всеки бял косъм в опашката, вързана на тила му, филцовите влакна на широкополата шапка и нишките на тъмносините му „Ливайс“. Мина ми през ума, че той също е Джеронимо, но на по-стари години. В този миг обаче чух някакъв шум, идващ от неговата посока – отчетлив и звучен. После го чух отново. Помирисах въздуха. Леко учуден се обърнах към Джоузефин, а тя се наведе към мен.
– Наш клиент – прошепна. – Можем само да се надяваме на тотална загуба на обонянието.
Заразлиствах страниците на един стар брой на „Аризона Хайуейз“, възмутен от дръзкото поведение на мъжа на име Пол Бътлър, който бе настоял да дойда, а ме караше да чакам повече от час. Като че ли денят криеше само едно приятно обещание – най-накрая щях да се срещна с легендарния Дан Морган. В крайна сметка той беше основната причина да се явя на интервю във Финикс. Бях решил да предприема пътуването не защото той бе истински герой за всички студенти и професори по право, а защото съдията бе говорил за него с огромно възхищение.
– Даниъл Морган е изключителен в съда – бе казал той. – Най-добрият.
Пол Бътлър ми беше обещал, че ще ме запознае с него. Продължих да разлиствам списанието и да разглеждам красивите снимки на цъфтящи кактуси и пустинни растения, докато почти не заспах. Изведнъж се сепнах от нечий твърд и провлачен аризонски акцент.
– Господи! Кой е пръд…
Вдигнах глава и видях как Джоузефин слага пръст на устните си и после бавно го насочва към стария индианец. Мъжът пред мен имаше гъста кестенява коса с прошарени кичури, която стърчеше така, сякаш той току-що бе прекарал пръсти през нея. Очите му бяха червеникаво кафяви и когато ги присви, заприличаха на лисичи. Той се ококори, погледът му зашари из стаята и се спря върху мен, от което инстинктивно подскочих. Беше облечен с раирана риза, разкопчана отгоре, и разхлабена вратовръзка. Над нея се подаваха косми. Носеше папка с документи, а през едната си ръка бе преметнал карирано сако. Изглеждаше жилав и слаб. Не помръдваше, но някаква невидима енергия създаваше илюзията, че се движи. Погледна към възрастния мъж, отметна назад глава и се втренчи в тавана. После едва доловимо, но с дълбоко отчаяние промълви: