– Разбира се. Днес е неделя. Елате, ще ви заведа горе.
6
Седнахме в едно недовършено помещение. На пода по ъглите беше паднала мазилка от наскоро сложените панели. Всичко беше сиво – новите стени, металната маса и столовете, които бяха заковани за новия бетонен под. През прозорците в горната част на стаята влизаше светлина, която създаваше чувство за свежест и хлад. Зачакахме мълчаливо, а Морган бе потънал в мислите си. Накрая вратата се отвори и при нас влезе Рита Едингтън, въведена от едра униформена надзирателка. Морган и аз се изправихме.
Когато Морган ме помоли да му опиша Рита Едингтън, му казах, че е красива. Тогава той се намръщи, поклати глава и учтиво възрази. Не, бе отвърнал той, друго имах предвид. Според теб би ли го убила? Сега, докато Морган наблюдаваше Рита, аз се наслаждавах на малката радост от факта, че се бях оказал прав. Морган я гледаше втренчено и мога да се закълна, че за момент не бе в състояние да проговори.
Рита беше прибрала високо гъстата си червеникава коса, сякаш ѝ беше топло и искаше да я махне от врата си. Няколко кичура падаха върху високите скули и бледорозовата кожа на дългата шия. Извитите червеникави мигли оформяха бадемовите тюркоазни очи, които бяха леко дръпнати нагоре. Те ѝ придаваха тайнствен котешки вид. Носът ѝ беше прав, устните – плътни, а зъбите – блестящо бели. Майка ми я наричаше „блондинката с ягодов цвят“, а баща ми – „красавица от илюстрациите на Гибсън“. Такива бяха момичетата в доброто старо време, казваше той.
Надзирателката доведе Рита до масата и тя се огледа неспокойно из стаята, после спря поглед върху мен.
– Дъг?
– Здравей, Рита.
– Какво правиш тук?
– Работя за него.
Морган пристъпи напред и Рита го погледна. Той ѝ подаде ръка.
– Казвам се Дан Морган.
– О! – възкликна Рита почтително. – Познавам ви.
– Така ли?
– Да. Веднъж жигосвахте телетата заедно със съпруга ми и неговия баща. – Морган я погледна учудено. – В Уикенбърг – напомни му тя. – Тогава Травис ми разказа кой сте. Помня ви.
Докато разговаряха, аз гледах Рита. Не я бях виждал с години. Беше висока почти колкото Морган. Носеше затворническа униформа – обикновена сива риза, леко отворена там, където липсваше последното копче. Огледах дългите ѝ стройни крака и съвършените ѝ глезени. Докато го правех, си помислих, че никога не бях виждал краката ѝ. Със сигурност е носила рокли в училище, но не можех да си я спомня с нищо друго, освен с дънки „Ливайс“ и каубойски ботуши. Този ден бе обула джапанки. Те разкриваха високите, елегантни сводове на краката ѝ и перфектно оформените пръсти с безупречен педикюр. Рита седна на един стол. Изправена, с раздалечени като на мъж крака.
– Вашият свекър ни помоли да поговорим с вас – заяви Морган.
– Да.
Тя разпусна гъстата си коса, прокара разсеяно пръсти през нея и отново я върза. Изведнъж Морган се усети как изглежда.
– Съжалявам за външния си вид – каза той. – Току-що се върнах от дълго пътуване и нямах време да се освежа, преди да дойдем.
– Според мен изглеждате добре. Свикнала съм да бъда с мъже, които работят много и при сурови условия.
Тя сложи ръце на масата и тогава видях тънката ѝ брачна халка. Направи ми впечатление, че ръцете ѝ са загрубели, напукани и потъмнели от слънцето. Като изключим тях, кожата ѝ беше млечнобяла и гладка. Ръцете ѝ сякаш отразяваха годините усилен труд. Бяха единствената фалшива нота в нейната безупречна женственост. Погледнах надолу към гладките ѝ крака. Изглеждаха като направени от порцелан. Червеният лак на пръстите ѝ блестеше. Зачудих се дали някой е събувал груби ботуши от крака като нейните.
Морган се обърна към надзирателката.
– Джорджа, бихме искали да останем насаме.
– Разбира се, Дани – отвърна жената. Нима всеки служител в правозащитната система на Аризона познаваше Дан Морган? Тя напусна стаята и ние заехме места срещу Рита.
Преди Морган да зададе първия си въпрос, тя попита:
– Знаете ли къде е дъщеря ми?
– Довели са я тук, но е била много разстроена. Закарали са я в щатската болница.
– Колко разстроена?
– Много.
– Можела ли е да се движи?
– Доколкото разбрах, не.
– Лошо.
– Да – каза Морган. – Така прозвуча.
– Има една болница, която се казва „Кемълбек“ – каза Рита.
– Знам я.
– Миранда е лежала там преди. Могат да ѝ помогнат. – След няколко секунди тя продължи: – И обстановката е приятна. Уютно е. Свекърът ми може да уреди преместването ѝ.