– Ще говоря с него – обеща Морган.
Той ѝ разказа, че Ферис Едингтън иска да му плати, за да я защитава. Спомена притесненията си. Каза ѝ, че Ферис му е обещал да не се меси в процеса и да стои настрана.
– Искате ли да ви представлявам? Можете да помислите, преди да вземете решение.
Тя го погледна право в очите.
– Искам.
– Значи се доверявате на Ферис Едингтън?
– Доверявам се на вас – отвърна тя. – Знам кой сте.
– Остава ни само да получим формалното съгласие на фирмата – добави Морган, – но това е рутинно.
– Разбирам.
Несъзнателно, тя отново прокара пръсти през косата си и стегна опашката си.
– Фирмата изисква да дадете формалното си съгласие, че Ферис ще плати за вас.
– Разбирам позицията, в която се намирате. С удоволствие ще подпиша всичко, необходимо за вашата сигурност.
– Така – продължи Морган. – Не искам да ми казвате какво е станало тази сутрин. Ще говорим за това по-късно. Но държа да разбера дали знаете какво се е случило.
Тя го погледна въпросително и каза:
– Естествено, че знам.
– Мисис Едингтън, несъмнено ще ви обвинят в…
– Наричайте ме Рита.
– В убийството на съпруга ви. Трябва да съм убеден, че ще разберете процедурата, ако повдигнат обвинение срещу вас.
– Искате да знаете дали съм в състояние да се изправя пред съда?
– Точно така.
– В състояние съм.
– Вероятно мога да ви изкарам от затвора до час, но имам нужда от малко време, за да преценя кое е най-доброто за вас. Ще можете ли да издържите една нощ тук?
– Няма проблем – отговори тя. – Щом смятате, че трябва да остана, ще се справя.
– Казали ли сте на някого какво се е случило в къщата тази сутрин?
– Не. На никого.
– Сигурна ли сте?
– Да, сигурна съм. Попитаха ме дали искам да говоря, но аз отказах.
– Какво стана след това?
– Оставиха ме на мира.
– Добре. Така е трябвало. Мога ли да ви помоля нещо? – Да.
– Не говорете за този случай с никого освен с мен. Разбирате ли ме?
– Да.
– С никого. Ясно ли е?
– Да.
– Дори с Дъг.
Тя кимна.
– Ако някой ви попита какво е станало или се поинтересува от вас, от миналото ви или от нещо друго, ще му кажете да се свърже с мен. А ако това се случи, трябва непременно да ме информирате. Разбрахте ли ме?
– Да.
– Знаете ли дали Миранда е разказала на някого за станалото?
– Не вярвам. Не беше в състояние да говори.
– Ще обсъдим всичко по-късно – каза Морган.
Рита кимна, а Морган се извини и излезе, за да извика надзирателката. Докато седях и гледах Рита, не можех да измисля какво да кажа. Но нямаше и нужда. Тя заговори първа.
– Не съм убила Травис, Дъг.
– Рита, не бива да говориш с никого освен с Дан!
– Не съм го убила. Исках просто да го знаеш.
7
По-късно вечеряхме в клуб „Аризона“. Първо седнахме на червените столове в източната част на бара и наблюдавахме града и светлините, които се простираха към планината Кемълбек и Скотсдейл. Двайсет и пет етажа под нас се виждаха машините, които щяха да срутят заложните къщи и кръчмата на Хари Уилсън, за да отстъпят място на нов градски парк. Зад тях се открояваше Луърс Билдинг и осветените прозорци в нашия офис, където все още работеха хора.
– Клубът ми харесваше повече, когато беше ей там, над офиса ни – каза Морган. – Човек можеше да наеме стая, когато поиска.
– Баща ми беше член тогава – разказах му. Спомних си за стария клуб „Аризона“, който се помещаваше на върха на Луърс Билдинг. В съзнанието ми изплуваха големите сводести прозорци и кристалните полилеи в ресторанта. Сетих се за салона за карти на долния етаж и хотелските стаи, където баща ми оставаше да пренощува, ако играеше до късно покер.
Морган изглеждаше добре. Дори прекалено спретнат. Беше взел душ в офиса. Беше сресал косата си и носеше чиста риза и сако, малко поизмачкано от куфара, с който се беше върнал от Европа. Погледът му беше ясен. Единствено белезите на бузите и цигарата, която висеше от устните му, напомняха за предишния му вид. Откакто Пол Бътлър му съобщи за убийството, той изглеждаше много щастлив.
Говорихме си за дреболии, той отпиваше от бирата си, а аз – от чашата с вино. Каза ми, че е прочел автобиографията ми в офиса.
– Искам да те попитам нещо – заяви той, втренчил поглед в чашата ми. – Как си попаднал в университета „Бригъм Йънг“? Не ми приличаш на мормон.
– Първо бях приет в Университета на Аризона – обясних. – Там играех в отбора по голф.
– Защо се премести?
– Малко ми е неудобно да говоря за това.