– Давай.
– След първите две години средният ми успех беше толкова нисък, че нямаше да мога да завърша.
– Явно си бил много добър на голф.
– Играех по трийсет и шест дупки на ден. Нощем пиех бира в клуба на „Сигма Чи“.
– Защо избра „Бригъм Йънг“?
– Майка ми произхожда от семейство на мормони. Много от синовете на баба ми бяха мормонски свещеници. Те се погрижиха за моето спасение.
– А баща ти, старият Бил? Така ли го нарече Том?
– Не мисля, че е стъпвал в църква през целия си живот.
– Ти намери ли спасение?
– Поне що се отнася до оценките ми. Кажи, Дан, просто си седим и пием или разговорът ни се превръща в интервю?
Бузата на Морган изпъкна там, където беше езикът му. Той се закикоти, без да отваря уста.
– После си служил във флота?
– Да.
– С какъв чин?
– Бях младши офицер на борда на самолетоносач.
– Платформа за кацане на хеликоптери? – попита Дан.
– Да, откъде знаеш?
– Кой модел?
– „Ю Ес Ес Принстън“.
– Виждал си как умират много морски пехотинци, нали?
Погледнах го изумено.
– Откъде знаеш?
– О – каза той, – познавам един лейтенант от флота, който управлява такъв кораб в момента.
– Кой е той?
– Просто един познат.
– Кой кораб?
– „Иво Джима“.
Познаваше човек на борда на „Иво Джима“ и изведнъж се оказа, че е експерт по военноморска история?
– Не предполагах, че някой тук се интересува от флота казах.
– Знам някои неща за морската пехота. После си се върнал в Аризона, за да учиш право?
– Да – отвърнах, – но преди това карах усилено ски няколко години.
– Бил си главен редактор на „Правен преглед“ и стажант в Девети областен съд.
– Точно така.
– Фиу! – изсвирука той. – Обясни ми едно нещо, Дъг. Защо, по дяволите, отказа предложението на „Бробек“ и дойде при нас?
– Истината ли искаш да чуеш?
– Да.
– Съдията, при когото стажувах в Сан Франциско, ме увери, че ти си най-добрият адвокат в съдебната зала, който някога е срещал.
Морган остави бирата на масата и бавно се облегна на стола.
– Мамка му! – възкликна той и се ухили. – Боже господи! – Той поклати глава и се засмя малко по-високо. – Мамка му!
– Какво? Не си ли толкова добър?
Той се захили отново.
– Нека ти кажа едно – отговори Морган. – Ако някой ден решиш, че си сбъркал, недей да обвиняваш мен. – Той вдигна чашата с бира и я пресуши, след което се изправи. – Както и да е, Дъг, по всичко си личи, че имаме дело за убийство. По-добре да хапнем нещо. Ще загубим няколко килограма, преди всичко да свърши.
– Почакай. Мога ли да те попитам нещо?
– Казвай.
– Защо Пол Бътлър ме повика тук на интервю и ми предложи висока заплата с обещанието, че ще работя за теб? Защото Ферис Едингтън ме е препоръчал ли?
– Така ми каза Галахър преди малко.
Обърнах глава на другата страна.
– Ей, Дъг.
– Да?
– Никога не мисли, че някой ти е помогнал да станеш част от тази фирма. По дяволите, все още не мога да разбера какво правиш тук.
– Благодаря – отвърнах.
Преместихме се в ресторанта. Един сервитьор дойде при нас и съобщи:
– Ще пуснем само грила. Няма достатъчно хора.
Огледах се. Ние с Морган бяхме единствените гости в ресторанта тази неделна вечер.
– Тъй като и без това сме на разноските на Едингтън, май е по-добре да хапнем говеждо или агнешко – каза Морган и двамата поръчахме стекове.
– Имам и друг въпрос – заявих, докато чакахме.
– Давай.
– В университета посещавах курс по водене на процес в съдебна зала – продължих. – Професорът ни каза, че е хубаво още в началото адвокатът да разбере всичко, което знае клиентът му. За да няма никакви изненади и да се избегнат неудобни ситуации. Но ти помоли Рита да не ти казва какво се е случило.
– Така е – отговори той.
– Чудя се защо.
Морган запали цигара и се замисли.
– Професорът не ви ли обясни, че не е етично някой адвокат да извлича показания от свидетел, когато знае, че са неверни?
– Не. Учихме това в курса по етика.
– Е, какво според теб ще правим, ако попитаме Рита за станалото и тя изтърси, че го е застреляла? И то шест пъти? Предумишлено?
– Ще знаем какво се е случило – отвърнах.
– Вярно е. Но ако тя после реши да ни сервира друга версия за нещата, не бихме могли да я защитаваме, нали? Ще трябва да се изправим пред съда и да се откажем от случая.
– Но тя не бива да лъже.
– Може би – каза Дан и надигна чашата към устните си. След като отпи голяма глътка бира и дръпна от цигарата, той продължи: – Може би. Но не е наша работа да правим такива преценки, нали? – Той стана сериозен. – Ще споделя нещо с теб, Дъг. И то е много важно за мен. Никога не съм принуждавал някой свидетел да дава показания, ако предварително знам, че са неверни. Никога! – Той удари по масата и повтори: – Никога! Но бог ми е свидетел, че вярвам в следното: всяко човешко същество има право да спаси собствения си живот. И ако моят клиент иска това, не бих му взел парите, за да го предам. Разбра ли ме?