– Да.
– Може би си прав. Може би не е редно Рита да лъже. Но нима, по дяволите, е редно да изпращат хората в газови камери и да ги екзекутират? – Той изрече последното толкова рязко, че шепотът му прозвуча като вик. Отпусна се на стола и допълни тихо: – Ето защо ще оставим историята на Рита да поулегне малко, ако разбираш какво искам да кажа. Това притеснява ли те? Или би предпочел после да научиш, че е излъгала?
– Нещата, които не знаем, не могат да ни навредят.
– Понякога се получава така.
Сервитьорът ни донесе стековете и аз поръчах още една чаша вино. Морган почти не докосна храната. През повечето време гледаше през прозореца и размишляваше. След като приключих с яденето, и аз се загледах мълчаливо в светлините, блещукащи в сухия нощен въздух. Накрая той заговори:
– Ако се окаже, че момичето е държало оръжието и на него има отпечатъци от двете жени, как ще намерят преки доказателства за това кой е извършил убийството?
– Не знам – отвърнах.
– Нито пък аз. Цял ден мисля по този въпрос – продължи Морган. – Според мен няма да могат да докажат кой е извършителят. – Той отново отпи от бирата си. – И нещо друго ме притеснява – добави той. – Ако обективните доказателства сочат, че една от тях го е убила, ще бъде ли в интерес на Рита да изслушаме историята на момичето?
– Да – отговорих. – Ако Миранда признае, че тя, а не Рита, го е извършила.
– Точно така. – На лицето му се появи бегла иронична усмивка.
– Можеш да я подложиш на кръстосан разпит.
Той погледна право в мен, сякаш беше на път да направи някакво грандиозно съобщение.
– В реалния живот няма герои като Пери Мейсън, Дъг.
– Решението по делото „Миранда“ би могла да ни помогне – предположих, – ако Рита признае, че го е убила при самозащита.
– Вярно е – съгласи се Морган. – Но със сигурност не искаме детето да свидетелства, че майка му го е убила, нали?
– Това би ни навредило.
– Ти знаеш от какво страда Миранда, нали?
– Не, не знам – признах.
– Изпаднала е в състояние на дисоциативна фуга или кататония. Със сигурност е едно от двете. И знаеш ли какво? Понякога пациентите дълго не излизат от подобни състояния. – Той издиша дима и се втренчи в тавана. Потропа с пръсти по масата, докато размишляваше. – Искам да направиш две неща за мен – каза той накрая.
– Добре.
– Отиди в университетската библиотека в Темпе и преснимай всички статии за кататония и фуга, които откриеш.
– Окей.
– После при първа възможност събери информация за правото на бърз процес. Намери всички такива дела в Аризона от последните пет години. Включително и на Върховния съд на САЩ. Както и други съдебни решения, ако са важни. Знам, че се подготвя нов федерален закон за бързите процеси. Събери коментарите, написани досега.
Обещах му да направя всичко в най-скоро време.
– По дяволите – изруга той притеснено.
– Какво има? – попитах.
– При наказателните дела – обясни той – протакането винаги е в полза на обвиняемия. Ако не могат да вкарат клиента ти в съда, не могат да го осъдят на затвор. Винаги съм гледал така на нещата. Именно заради това има и федерален закон за бързите процеси. Понякога отлагането води до победа. Умират свидетели. Хората забравят. Забавянето само помага. За пръв път нещата стоят другояче.
– Какво имаш предвид? – зачудих се.
– Може би е по-добре да стигнем до присъда, преди момичето да се е събудило.
8
След вечерята се върнах във фирмената библиотека, а после се отправих към кабинета на Морган, за да оставя копията на всички досегашни дела, свързани с правото на бърз процес. Когато посегнах да отворя вратата, чух тихо хъркане и надникнах вътре. Морган лежеше на канапето, завит с одеяло, и спеше. Странно, помислих си. Той ми бе казал, че ще се прибира. Затворих вратата.
На следващата сутрин, когато излязох от асансьора, се спрях и огледах овехтялото фоайе, – окъпано в сутрешната светлина. Видях износените дъбови корнизи и кожената тапицерия, която отдавна бе започнала да се напуква. Забелязах и рафтовете с книги, сякаш сложени там, след като библиотеката се е препълнила. Минах покрай портрета на Джеронимо. Погледнах през прозореца с металната мрежа, който гледаше към гаража. Джоузефин, която бе прекарала повече време тук, отколкото мебелите, седеше на своето бюро под металната плоча с голям надпис „Бътлър и Менендес“. Възрастната рецепционистка стана и моя секретарка, след като се оказа, че ще работя за Дан Морган. Работата вече бе потръгнала и западналият офис ми се стори по-приветлив този ден.