– Искал си да ме видиш, Дан.
– Да, Лойд. Нали ти отговаряше за имотите на Травис Едингтън?
– Да, за цялото семейство.
– Какво ще получи Рита след смъртта на Травис?
Добър въпрос, помислих си.
– Нищо.
– О, стига.
– Вярно е. Нито цент. Всички имоти са притежание на корпорациите или на самия Ферис. Той е единственият акционер. Можеш да попиташ и Франк. Всъщност той се занимаваше с това.
– Защо?
– Ферис нямаше доверие на Травис. Травис не притежаваше дори пикапа, който караше. Обяснихме на Ферис, че е хубаво да припише част от имуществото на сина си заради данъчните облекчения, но той отказа. Травис нямаше пукната пара.
Морган стисна зъби.
– Рита знаеше ли?
– Разбира се. Тя и Травис бяха в кабинета ми, когато Ферис и Франк им го съобщиха. Ако е искала да го убие заради пари, е трябвало да го направи чак след смъртта на Ферис.
– Благодаря ти, Лойд. – След като Лойд Бъртън излезе, Морган се изправи и закрачи из кабинета. После ме посочи самодоволно с пръст. – Е, мотив номер едно е отстранен. Разполагаш ли с друг, Дъг?
– Поради някаква причина той е напуснал голямата къща.
Морган се приближи до прозореца и погледна към улицата, без да обърне внимание на последното ми наблюдение.
– Колата ти е тук, нали? – попита той, изведнъж сменяйки темата.
– Да.
– Да потърсим обвинителя Хаузър.
Малко по-късно се озовахме в ротондата на щатската прокуратура, под герба на Аризона, и изкачихме стълбите до кабинет на главния прокурор.
– Здравей, Пени – каза Морган.
– Здрасти, Дан. Какво те води насам?
– Бих искал да говоря с човек на име Максимилиан Хаузър.
Красивата рецепционистка вдигна телефонната слушалка и съобщи за молбата му, след което се обърна към нас.
– Той пита дали имате уговорена среща.
– Не. Надявах се да го видя за минута.
Пени се върна към телефона. Секунда по-късно тя сложи ръка на слушалката и я изгледа враждебно.
– Твърди, че трябва да си запишете час.
Морган се наведе и извади цигарите си.
– Попитай го дали можем да хвърлим един поглед на протоколите от огледа на местопрестъплението по случая „Едингтън“.
Тя изпълни молбата и ни предаде, че Хаузър не позволява.
– Що за отношение, по дяволите? Нали всеки има право на достъп до документите?
– Вече не – обясни Пени. – Нещата се промениха. Хаузър каза, че трябва да подадете молба.
Морган запали цигара и погледна към коридора.
– Да тръгваме – заяви той.
– Не можете да отидете там, Дан – предупреди ни учтиво Пени. – Има охрана.
Морган дръпна продължително от цигарата.
– Да се махаме оттук.
След петнайсет минути влязохме в кабинета на шерифа на окръг Марикопа.
– Шерифът е демократ – отбеляза Морган.
– Има ли значение?
– И още как.
– Ей, Дан, да не би да познаваш всички хора във Финикс?
– Какво искаш да кажеш?
– Ами оказа се, че познаваш помощник-шерифа, Албърт от затвора, директора Брейди, надзирателката и Пени. А сега разбирам, че си приятел и със самия шериф.
Той присви учудено очи и се замисли.
– Знаеш ли – каза Морган, – Финикс вече е голям град и със сигурност не познавам някои от новодошлите. Но светът, в който работим аз и ти, е доста малък. А аз се движа в него отдавна. Запознах се с много хора. И научих, че е хубаво да се държа добре с тях. Сега да вървим при шерифа.
Влязохме в ярко осветения офис и застанахме пред високия плот. Зад него се виждаха редици с метални бюра. Мъже и жени в униформи пишеха на машина или говореха по телефона. Морган се провикна през стаята:
– Ей, Дорийн, Бък тук ли е?
Една жена с пищен бюст и буйна тъмночервена коса, прибрана високо на опашка, вдигна слушалката на телефона си.
– Кажи на шерифа, че Дан Морган иска да го види. – Жената се приближи към нас. – Здравей, Дани.
– Как си, Дорийн?
Дорийн имаше изпъкнали скули и изсечен нос.
– Много добре. Вече съм баба.
– Не може да бъде!
– Вярно е. От вчера.
– Честито! – поздрави я той. – Запознай се с Дъг Маккензи.
– Кажи ми, Дани – попита Дорийн, без изобщо да поглежда към мен, – има ли шанс някога да се съберем?
– Заповядай отзад, Дани! – извика един набит мъж с рошави вежди и Морган и аз оставихме Дорийн за да последваме по коридора шериф Бък Съсман.
– Обзалагам се, че Дорийн е страхотна в леглото – предположи Морган.
– Дори не си го помисляй, Дани.
Когато влязохме в кабинета, шерифът каза: