– Досещам се защо сте тук. Правите тайно проучване по случая „Едингтън“, нали?
– Протоколите при теб ли са?
– Да. Току-що ги прочетох. Но не мога да ти ги дам.
– Защо не?
– Защото получих специални инструкции от кабинета на главния прокурор.
– Моля?
– Тази сутрин ми се обади някакъв нов, на име Хаузър. Беше доста сериозен. Дори агресивен. Не мога да си позволя да влизам в конфликт с тези хора.
– Защо главният прокурор е поел случая от окръжния, Бък?
– Нямам представа – отвърна Съсман. – Вероятно заради публичността. За човек, който идва от Чикаго, това е добра възможност да се прочуе. Чух, че е опитен прокурор. Сега му се разкрива златна възможност. Случаят е страхотен и като че ли всичко говори срещу теб. Очаква се огромен медиен интерес. Той ще стане знаменитост, когато я осъди. Казват, че е добър, и съм сигурен, че ще ти е трудно да работиш с него.
– По дяволите, Бък, трябва да видя протоколите.
– И бездруго ще успееш да се добереш до тях, нали?
– Ще ми отнеме време. Той ме накара да подам молба. Необходими са ми сега. Трябва да разбера нещо и да взема важно решение.
Приближих се до стената, покрита със снимки. Някои показваха шерифа и неговия екип на коне, а други бяха от ловните му излети. На една той бе прегърнал Карл Хейдън по времето, когато бе сенатор. На друга беше в компанията на Бари Голдуотър и Линдън Джонсън в деня, когато бяха държали реч на погребението на Карл Хейдън. На една от снимките разпознах Дан Морган. Стоеше заедно с шерифа и няколко други мъже пред памукова нива. И Морган, и шерифът изглеждаха много млади. Морган беше с къса войнишка прическа и гъстата му тъмна коса стърчеше нагоре.
В мига, в който видях снимката, на която Морган приличаше на колежанин, я забелязах за пръв път. Татуировката. Цигарите му не бяха в чорапа. Той ги бе пъхнал в ръкава на тениската си, който бе навит догоре, така че пакетът опираше в рамото му. Под тях се виждаше татуировката – земно кълбо, прорязано от голяма котва. Символът на американската морска пехота. На снимката Морган държеше автомат „Томпсън“. Всички мъже, които позираха щастливи пред фотографа, носеха оръжия.
– Беше денят, в който хванахме братята Моралес. – Шерифът бе застанал зад мен. Погледнах назад към бюрото му, където Морган бързо разлистваше страниците на дебела папка с документи. – Задържахме ги с повече марихуана, отколкото целият щат е виждал някога. В онези дни само лудите хора и саксофонистите пушеха трева. Тогава Дан Морган работеше от правилната страна на улицата.
– С какво се занимаваше? – попитах.
– Беше заместник-прокурор на окръга. И единственият обвинител, който някога е проявявал смелостта да присъства на арест с нас. Казваше ни какво можем и какво не бива да правим, за да не дадем шанс на някой проклет сантиментален съдия да отхвърли доказателствата ни. Дани осигуряваше присъдите. Беше най-добрият прокурор в историята на щата.
Погледнах отново снимката. Очевидно мъжът с татуировката си бе спечелил благосклонността на много хора. В този момент той се възползваше от нея, докато неговият стар приятел ме запознаваше със снимките на стената в кабинета си.
На Морган не му трябваше много време, за да прочете протокола. Когато свърши, шерифът отново зае място зад бюрото си. Морган се усмихна.
– Не можете да сложите пръста на клиентката ми на спусъка.
– Тя е носила димящия револвер на излизане от къщата, Дани.
– Да, но на него има отпечатъци и от двете. Никоя съдебна лаборатория не може да осигури на Хаузър нужното му доказателство.
– Май си прав – каза Бък Съсман.
Морган се обърна към мен.
– Да тръгваме – каза той енергично и аз го последвах обратно към затвора.
Озовахме се отново на масата срещу Рита Едингтън в недовършената стая.
– Рита, ще ти задам един въпрос – каза Морган. – Искам да си помислиш добре, преди да отговориш. За целия въпрос. Всяка дума от него. Искам да съм сигурен, че разбираш какво те питам. Очаквам да ми дадеш прост отговор. „Да“ или „не“. Много е важно. Нищо повече от „да“ или „не“. Разбра ли?
– Да.
– Уби ли съпруга си при самозащита?
Тя се замисли. Въпреки че предишния ден бе побързала да ме увери, че не е убила Травис, Рита размишлява дълго върху въпроса. Изражението ѝ не се промени и тя не откъсна очи от Морган. Вдигна загрубялата си ръка и деликатно отмести кичур коса от безупречната кожа на лицето си.
– Не – отвърна тя накрая.
– Благодаря – каза Морган, изправи се и тръгна към вратата.
Малко по-късно седнахме в кафенето на съда. Потънал в собствените си мисли, Морган гледаше втренчено в чашата горещо кафе. Накрая заяви с равен глас: