– Дано малката да е убила баща си.
– Какво имаш предвид?
– В противен случай ще загубим делото.
– Може би Рита е действала в момент на умопомрачение – предположих.
Морган отпусна вратовръзката си и духна кафето, за да изстине.
– О, стига – каза. – Със сигурност не е било случайно.
Той изпи кафето, почеса се по главата и ме изгледа.
– Запознат ли си с бързите процеси?
– Да – отговорих.
– Шансовете ни за бърз процес ще бъдат много по-добри, ако я оставят в затвора, нали?
– Да – отговорих. – Когато подсъдимият не е пуснат под гаранция, съдът държи да вземе по-бързо решение. При всички подобни дела се твърди, че не могат да оставят някого да гние в затвора, без да е имало процес.
– Според теб уместно ли е да повикаме детето за свидетел на процеса на майка му?
– Ако Миранда го е застреляла и ние искаме тя да си признае, да.
Морган се засмя и запали цигара.
– Ако не подадем молба за пускането ѝ под гаранция, ще изглеждаме много съмнително. Ще ни бъде трудно да защитим тезата си за ускорен процес въз основа на това, че Рита е още в затвора, ако тя не възразява да остане там.
– Звучи логично.
– Ако прокурорът Хаузър е достатъчно умен, няма да има нищо против. Едва ли би искал да осъди Рита, преди детето да се е събудило и да е разказало какво се е случило наистина. Но се обзалагам, че Хаузър не се е замислял много. Поне не за подбудите ни да поискаме гаранция. А в случай че се е досетил, той сам ще държи да я пуснат. Така че не мисля, че ще изгубим нещо, ако пледираме за нейното освобождаване, дори да искаме тя да остане в затвора.
Така се подготвихме за първото явяване на Рита Едингтън пред съда, възнамерявайки да поискаме освобождаването ѝ под гаранция от окръжния затвор с отчаяната надежда, че молбата ни ще бъде отхвърлена.
9
Върнахме се в стаята, където предишната нощ бях видял опърпания нещастник, треперещ пред насочената към слепоочието му пушка на помощник-шерифа. Сега в помещението имаше малък съдийски подиум, пред който седеше съдебният секретар със стенографската си машина. В едната част на стаята чакаха петнайсетина затворници, облечени с тениски и дочени панталони. Възрастен мъж обличаше съдийската си тога.
– Добър ден, господин съдия – каза Морган.
Мъжът се обърна.
– Здравей, Дан. Дошъл си заради случая „Едингтън“, нали?
– Да, сър. Жената е тук.
– Ще се постарая да я извикам по-скоро, за да минете преди всички останали, но, изглежда, че обвинението ще се забави. Прокурор на име Хаузър настоя да не започваме без него.
Ние зачакахме и мировият съдия започна да разглежда другите случаи. Той изчиташе различните искове, обясняваше правата на подсъдимите и се интересуваше дали всеки е разбрал повдигнатите обвинения и може да си позволи адвокат. Обсъждаше и правото на пускането им под гаранция със заместник-прокурора на окръга, който седеше на малко бюро пред подиума. В повечето случаи съдията насрочваше срещи на обвиняемите със служебни защитници и назначаваше по-късни заседания за определяне на гаранция. След известно време металната врата се отвори и в стаята влезе едър мъж, висок около метър деветдесет и три, с куфарче в ръка.
– Мистър Хаузър? – попита съдията.
– Да, ваша светлост, казвам се Максимилиан Хаузър и представлявам щата Аризона. Моля да ме извините за закъснението.
Максимилиан Хаузър изглеждаше като състезател по американски футбол, излязъл от форма. Палтото му бе издуто от дебелината на тялото, а шията му преливаше от яката на ризата. Русата му коса бе подстригана по-късо, отколкото модата позволяваше, а лицето му беше яркочервено.
– Готови ли сте да започнем с делото „Щатът срещу Едингтън“?
– Да, ваша светлост. Готов съм от името на щата Аризона.
– И ние сме готови, господин съдия – обяви Морган.
– В такъв случай ще помоля всички, с изключение на защитата и обвинението, да напуснат стаята. Повикайте мисис Едингтън.
Съдията се наведе към затворниците и им обясни, че ще се заеме със случаите им веднага след като разгледа нашия. Докато останалите напускаха стаята, ние се запознахме с Максимилиан Хаузър.
– Здравейте – каза Хаузър и се здрависа с нас без какъвто и да е ентусиазъм.
Дрехите му бяха за Чикаго, не за Аризона. Носеше сив вълнен костюм с три копчета и груби обувки с дебели подметки, подходящи за сняг. Бе направил само един компромис в името на новия си дом – носеше каубойска връзка, тънка кожена лента, закачена на закопчаната му яка посредством сребърна индианска плочка. Аксесоар, типичен за мъжете, които, преди да се преместят в Аризона, са живели на изток от Мисисипи.