Съдията се обърна към Морган. Изражението му бе определено притеснено.
– Дани, не мога да я освободя. Не и в този случай. Ще трябва да отнесеш делото до Върховния съд, ако държиш на гаранцията.
– Благодаря, ваша светлост.
– Мисис Едингтън, признавате ли се за виновна по обвинението в предумишлено убийство?
– Не, ваша светлост.
– Мистър Хаузър, възнамерявате ли да повдигнете обвинение, като информирате съда, или ще търсите обвинение от голямото жури.
– Ще информираме съда, ваша светлост.
– В такъв случай ще трябва да назначим дата за предварително изслушване на двете страни. Кой ден ви е удобен?
– Господин съдия – каза Морган, – ако мистър Хаузър настоява мисис Едингтън да остане в затвора, изслушването трябва да се проведе час по-скоро.
– Има логика. – Съдията заразлиства календара си. – Да видим. Ще бъде в Меса, нали? Какво ще кажете за вдругиден, сряда?
– Имам друг ангажимент тогава – каза Максимилиан Хаузър.
– Ще трябва да го отложите, мистър Хаузър. Сряда е единственият ден, в който съдия Блек разглежда предварителни изслушвания. Ако държите мисис Едингтън да остане в затвора, ще трябва да назначим заседанието за тази седмица. Определям го за сряда, десет часа в Меса.
Бях напълно сигурен, че Дан Морган не е наясно как точно ще изглежда защитата на Рита Едингтън след нейното първо явяване пред съда онзи следобед. Казвам го заради думите, които Морган отправи към Максимилиан Хаузър на излизане от затвора.
– Ще повдигнете обвинения за убийство първа степен? – попита го Дан.
– Точно така – отговори Хаузър, без да забави ход.
– Има ли смисъл да я убеждавам да признае нещо? – попита Морган.
Хаузър спря и се обърна към него.
– Защо да се мъча да се споразумявам с нея, след като съм сигурен, че ще я осъдя? Ако искаш, убеди я вината да признае своя.
– Е, това улеснява нещата – каза Морган. По пътя между затвора и съда той най-накрая забави крачка. Обърна се към мен, видимо разгорещен. – За кого се мисли тоя дебелак, за Шекспир ли?
10
В съдебната зала, която се помещаваше в новата сграда на съда, вървеше някакво дело. Навсякъде бяха разхвърляни протоколи и снимки. В едната част на залата седяха съдебните заседатели, а на свидетелското място имаше човек. Всички очакваха съдията. Морган отиде до преградата и заговори един мъж, който стоеше зад нея и разглеждаше документи на масата на защитата.
– Здрасти, Джейк.
Джейкъб Ашър се приближи до него. Направи ми впечатление големият му нос, леко наболата брада и силно прегърбената стойка. Сигурно тежеше над сто килограма и изглеждаше доста здрав. Той заговори с дълбок, дрезгав глас:
– Какво има, Дани?
Морган ни запозна и го попита какво става.
– Имам добро дело. Истинско съкровище.
Погледнах към мястото на адвокатите. Там седеше човек в инвалидна количка, който беше напълно парализиран.
– Проклетите съдебни заседатели ще дадат обезщетение на клиента ми.
– Имам работа за теб, Джейк – каза Морган припряно, гледайки към празния подиум.
– Нека позная – отвърна Ашър. – Става въпрос за малката Едингтън. Четох за нея във вестника.
– Точно така.
– Ще се опиташ да ѝ насадиш убийството, нали?
– Може да се стигне дотам. Тя ще има нужда от добър адвокат. От настойник. А дядо ѝ си плаща сметките навреме.
– Какво ще си помисли старият Ферис за мен? – закикоти се Ашър.
– Вече говорих с него. Иска да избера адвокат за нея. Обеща да се държи настрана от делото.
Ашър сведе поглед.
– Когато всичко свърши, ще бъдем ли още приятели, Дани?
– Да.
– Всички да станат.
В залата се чу шумолене, а съдията закрачи към мястото си.
– Ще го направя – каза Ашър и се върна към делото.
– В болницата „Кемълбек“ е – прошепна Морган зад гърба му.
Морган и аз прекарахме остатъка от деня до огромен камион, пълен с бали прясно сено. Преполовихме цял кашон бира с Робърт и Джони Камачо, докато ги разпитвахме какво са видели в деня, когато Рита и Миранда Едингтън бяха стреляли по бирени бутилки.
11
Същата вечер във фирмата се състоя месечното събрание за хонорарната политика. Всички адвокати – двайсет мъже и една жена – бяха насядали около голямата маса в конферентната зала и се подготвяха да представят сметките на клиентите, за които отговаряха. Отначало стаята беше шумна, но точно в пет часа Пол Бътлър удари с молив по стъклената си чаша и се възцари тишина. Почтително, като по време на молитва, всеки адвокат представи броя часове, отработени по отделните дела, и постигнатите резултати. След това предложи определена сума, която да се изиска от клиента. Обикновено размерът ѝ се базираше на стандартната почасова тарифа на фирмата и останалите колеги даваха одобрението си с тихо кимане.