Том Галахър ме бе помолил да представя разходите по един застрахователен случай, върху който работихме заедно. Когато дойде моят ред, обявих, че часовете на двама ни възлизат на 750 долара.
– Сумата е разумна – одобри Галахър от другата страна на масата. – Прати им сметката.
Малко по-късно Ан Хейстингс представи свое дело за регулиране на имот, което бе приключила успешно за един от клиентите на Пол Бътлър, известен инвеститор в недвижими имоти. Тя беше успяла да убеди съда да отмени забраната на агенцията за строителен надзор за издаване на разрешително за строеж на модерен ресторант в града. Докато говореше, наблюдавах гъстата ѝ медноруса коса, прибрана на опашка, овалното ѝ лице, големите ѝ кафяви очи, изваяния ѝ нос и плътните устни, които разкриваха съвършени бели зъби. Ан беше прекрасна. Може би не ослепително красива като Рита Едингтън, но нейното очарование обединяваше в себе си красота и интелект. Осъзнах, че сериозно съм хлътнал. Две седмици по-рано бях събрал кураж да я заговоря. Бях отишъл в кабинета ѝ и бях подскачал нервно от крак на крак, докато тя не бе вдигнала поглед от Закона за ценните книжа от 1933 г.
– Да?
– Чудех се дали не би искала да вечеряме заедно някой път.
– Не.
Тя се бе върнала към книгите си и оттогава не бяхме разговаряли повече.
– Моят хонорар възлиза на хиляда и седемстотин долара – съобщи Ан на събранието. – Бих искала да го закръгля на две хиляди. Резултатът беше добър и клиентът може да си го позволи.
Тя огледа колегите си и не чу възражение. Но в момента, в който започна да поправя сумата на хонорарния си лист, прозвуча гласът на Пол Бътлър.
– Прибави още една нула отзад – нареди той.
Ан го погледна.
– Така стават двайсет хиляди долара, Пол.
– Да.
– Но аз само намерих решението от делото във Флорида и продиктувах писменото изложение за съда. Прекарах повечето време в чакане в различни институции и в сградата на съда, за да дойде ред на делото. Градският прокурор дори не се противопостави.
– В крайна сметка резултатът ще струва много повече от двайсет хиляди долара, а клиентите са склонни да плащат повече за добри резултати.
Ан Хейстингс добави още една нула към сумата. Том Галахър погледна към Дан Морган и поклати глава.
Най-яркият ми спомен от това първо събрание беше удоволствието, с което старши партньорите обявяваха сумите, които щяха да вземат от клиентите си. Те им начисляваха хиляди долари по стандартната тарифа за работа, свършена предимно от други адвокати, а не от тях самите. Но удовлетворението им не идваше единствено от печеленето на пари. Беше нещо много повече. Дължеше се на способността им да печелят. След като Уолтър Смит изброи поне петнайсет солидни сметки на редица застрахователни компании, той свали очилата си, погледна ме и се ухили.
– Не е зле, а?
Дойде ред на Дан Морган.
– Имам само случая с Хорас Ападака – каза той. Спомних си за стария индианец във фоайето на кантората. – Свалиха обвиненията срещу него, но той няма възможност да ни плати. Ще се наложи да го отпиша.
Настъпи неловко мълчание, а останалите адвокати заразлистваха документите си.
След събранието всички отидохме на вечеря в клуб „Аризона“. Нощта беше мека и хладна и за пръв път, откакто се бях върнал, се чувствах добре със сако. Като изключим няколкото пияни индианци пред кръчмата на Хари Уилсън, градът беше пуст. Единственият шум идваше от нашата група, а аз вървях най-отзад и слушах разговорите на другите. Някои колеги правеха облози за футболния мач в понеделник вечер. Други обсъждаха дали Джералд Форд е подходящ за вицепрезидент на Америка.
– Не е! – извика някой. – Не забравяйте, че тъпото копеле се опита да инициира импийчмънта на Уилям О. Дъглас.
Трети разговаряха за начините, по които човек може да оцелее в град с толкова скучен вестник, а някои от новодошлите коментираха колко е хубаво да не се налага да чистиш снега пред къщата си. Изоставах зад всички, забелязвайки колко общителни са тази вечер. Видях как Ан Хейстингс трепери от студ и хваща под ръка Лий Гудман. Наблюдавах мекото движение на красивите ѝ бедра, извиващи се над съвършените ѝ глезени.
Изведнъж Дан Морган ме настигна.
– Прочете ли статиите за кататония? – попита той.