– Не. Видях само заглавията им и ги преснимах.
– Много са интересни. Знаеш ли каква е най-честата причина за кататонен ступор?
– Не – отвърнах. – Не знам нищо за нея.
– Насилие – прошепна той. – Пациентите се страхуват от насилието вътре в себе си и затова се вцепеняват. Така не могат да наранят себе си или други хора. Вид защитна реакция. Възможно е момичето да е преживяло подобно нещо, след като е застреляло баща си. Може би се е страхувало да не прояви още насилие.
– Но ние дори не сме сигурни, че страда от кататония – казах.
Продължихме да вървим един до друг, докато не стигнахме до кръчмата на Хари Уилсън. Морган се спря пред вратата, където изведнъж ни удари киселата миризма на застояла бира и нещо, което не успях да определя. В заведението се виждаха беглите сенки на индианци, които обикаляха напред-назад. Една индианка излезе залитайки през вратата и се отправи към канавката, където коленичи и повърна.
– Искаш ли да се отбием за по бира? – попита Морган.
– Не смея да вляза.
– Веднъж тук видях как един индианец убива друг.
– Наистина ли?
– Да.
– Какво се случи? – попитах.
– Беше отвратително – отвърна Морган. – По пода бяха разпилени вътрешностите му. Знаеш ли, че утре ще съборят това място, за да построят новия парк? Жалко. Ще ми липсва.
Фирмата беше резервирала целия клуб „Аризона“ тази вечер. Когато стигнахме, всички се бяха събрали около бара и вдигаха страхотен шум. Съвсем скоро осъзнах, че аз съм една от причините за лудницата. Някой се провикна:
– Ей, Маккензи, вярно ли е, че си се отказал от шампионата по голф, за да работиш по случая с Морган?
Почувствах се неловко и потърсих закрилата на бара. Като стигнах там, видях, че на стола, на който съм се опрял, седи Ан Хейстингс.
– Извинявай – казах и отстъпих, за да ѝ освободя пространство.
– Какво ще пиете? – попита барманът.
– Секунда. – Разгледах напитките на бара.
– Искаш ли да си поделим виното, Дъг? Не мога да изпия цялата бутилка. – Невероятно! Тя ме заговори. За пръв път. Погледнах я и видях кафявите ѝ очи.
– Дайте ми една чаша за вино – казах на бармана, като не откъсвах поглед от Ан.
Тя ми зададе същия въпрос, с който бях посрещнат на влизане в бара. В тона ѝ обаче нямаше и следа от ирония, а само любопитство.
– Наистина ли си напуснал турнира по голф заради случая „Едингтън“?
– Да.
Тя ме наблюдаваше как си сипвам чаша вино.
– Чух също, че караш ски – продължи Ан.
Потвърдих и тя ми разказа как преди е карала ски във Флагстаф с баща си. Аз пък допълних, че съм живял две години в Алта, щата Юта, след като напуснах армията, а тя отвърна, че винаги е искала да отиде там. Бях на път да изтърся нещо наистина глупаво от сорта на колко много бих се радвал да я заведа някой път, когато Том Галахър мина покрай нас.
– Ей, Том – извика Ан Хейстингс. – Трябва да поговорим за делото за обезщетение поради причинена смърт, което пристигна тази сутрин. – Тя ме докосна по рамото и каза: – Изпий виното, Дъг.
Ан взе чашата си и последва Галахър към ресторанта.
Това беше всичко. Допих бутилката вино. Изядох един стек. Гледах по телевизията как „Чикаго Беърс“ губят футболен мач. После се прибрах в апартамента.
12
На следващата сутрин Морган отвори шкафа зад бюрото си. Зад вратичката му имаше малък хладилник.
– Искаш ли бира?
Погледнах си часовника. Беше едва десет, но когато чух звука от отварянето на кутийката, заявих:
– По дяволите, защо не.
– Къде живееш, Дъг?
– В Кендъл Хаус на Трета улица.
– Знаеш ли дали разполагат със свободни апартаменти?
– Имат много мезонети. Аз живея в един от тях. Но всички са дадени под наем. Мисля, че е свободен един двустаен апартамент със собствена тераса.
– Много е хубав – каза Морган. Той отпи глътка бира и запали цигара.
– Познаваш ли мястото?
– Беше мое преди – отвърна той.
– Бил си собственик на Кендъл Хаус?
– Да. Докато съдия Болдуин не го даде на една от бившите ми съпруги. После данъчните ѝ помогнаха да го продаде. – Морган се усмихна. – Беше забравила да си плати някои данъци.
– Франки ли се казва? – попитах.
– Откъде знаеш?
– Видях нейна снимка на стената.
– По дяволите! – въздъхна той.
Опитах бирата, която ми се услади толкова рано сутринта.
– Слушай, Дъг, колата ти тук ли е?
– Да.
– Ще ме закараш ли дотам? Искам да проверя дали мога да наема апартамента.
Открихме домоуправителя, който ни увери, че жилището е свободно. Беше леко подпийнал, но въпреки това побърза да ни информира относно депозита за чистачка, забавянето на плащанията и проблемите с животни и деца.