Той погледна нервно към Хаузър и Морган.
– Такъв е законът – заяви Макс Хаузър, без да става.
– Правилно, господин съдия – добави Морган и се изправи.
Намирахме се в сградата, където в детските ми години се помещаваше градската библиотека на Меса. Общината бе решила да я превърне в просторна съдебна палата с прилежащи офиси. На мястото, където преди четях за Кларънс Дароу, сега седях на масата на адвокатите до жена, обвинена в предумишлено убийство.
– Можете да призовете първия си свидетел, мистър Хаузър.
– Възможно ли е шерифът да свали белезниците на мисис Едингтън? – помоли Морган.
– Свалете ги – заповяда съдията.
– Обвинението призовава мистър Хуан Менчака – обяви Макс Хаузър.
Хуан беше облечен с протрит син костюм, бежова дочена риза и вратовръзка в черно-бяло каре. Той се затътри към свидетелското място, вдигна дясната си ръка и изрече:
– Да, заклевам се да говоря истината.
Хуан разказа на съдия Блек същото, което бе споделил с Дан Морган предишната неделя. Рита и Миранда дошли на коне. Влезли в къщата. Чули се изстрели. Излезли навън и Рита хвърлила оръжието. Хуан посочи увеличената снимка на къщата, където всичко се бе случило, както и на конете и полето, където бе стоял. Той разясни схемите на пътя и алеята към къщата и идентифицира револвера, който Рита бе захвърлила в пръстта отвън.
След като свърши с разпита на Хуан, Хаузър се обърна към Морган със самодоволна усмивка.
– Свидетелят е на ваше разположение, господин адвокат.
Не бяхме научили нищо повече от това, което знаехме на влизане в съдебната зала.
Морган се изправи, за да започне кръстосания разпит. Тъкмо когато щеше да заговори, Хуан присви очи. Той погледна Морган по същия начин както миналата неделя, когато го бе попитал: „Нямате намерение да обвините малката, нали?“ Морган се обърна и задържа погледа си върху мен. После изгледа Хуан и се обърна разсеяно към съдията, сякаш мислите му бяха някъде далеч.
– Нямам въпроси, ваша светлост.
– Призовавам Джон Камачо, господин съдия – заяви Хаузър.
Джони се приближи с небрежна походка към свидетелското място и положи клетва.
– Мистър Камачо, бяхте ли в ранчо „Едингтън“ в неделя рано сутринта? – попита Хаузър.
– Да, сър.
– Какво правехте?
– Аз и брат ми Робърт товарехме сено.
– Товарехте сено?
– Трупахме балите в „Джими две и половина“.
– „Джими две и половина“?
– Камион „Дженеръл Мотърс“, мистър Хаузър – прекъсна го съдията. – Два и половина тона.
– Благодаря, ваша светлост. Мистър Камачо, случи ли се нещо необичайно въпросната сутрин?
– Да.
– И какво беше то?
– Мисис Едингтън, съпругата на Травис Едингтън, и дъщеря ѝ се зададоха по пътя.
– На коне?
Джони кимна.
– Трябва да отговорите на висок глас, сър – подкани го съдията.
– Да, да. Яздеха коне.
– Какво се случи след това?
– Те слязоха от конете, взеха няколко бирени бутилки и ги наредиха върху един дънер. После започнаха да стрелят по тях с револвер.
– Мисис Едингтън принуди дъщеря си да стреля, нали?
– Възразявам! Въпросът е насочващ и неоснователен.
– Не, не е карала малката да стреля – изтърси Джони, преди съдията да реши дали да приеме възражението на Морган.
– Възражението се отхвърля.
Рита се наведе към Морган.
– За какво говорят? – прошепна тя. – Какво става?
– Хаузър си мисли, че си накарала Миранда да стреля, за да остави отпечатъци върху оръжието – обясни Морган. – Иска да създаде впечатлението, че си я натопила.
– Глупости. Не е вярно.
Морган сложи пръст на устните си, за да ѝ направи знак да замълчи.
– Знам – прошепна той. – Просто се надявах да не го спомене днес.
Максимилиан Хаузър взе един документ от масата.
– Но, мистър Камачо – настоя той, – не сте ли казали, че Рита Едингтън е накарала Миранда да стреля по бутилките?
– Знам какво имате предвид – отвърна Джони. – Прочели сте го в полицейския протокол. Но тогава не исках да кажа това.
– Известно ви е, че има полицейски протокол по случая, така ли, мистър Камачо? – попита Хаузър с подчертана изненада.