– Да – отговори съдебният лекар.
– Успяхте ли въз основа на тях да заключите къде е седял мистър Едингтън, когато е бил улучен за пръв път?
– Мисля, че да.
– Моля, покажете ни.
Морган му подаде една от снимките и докторът посочи мястото.
– А можете ли да ни кажете къде е стоял извършителят, когато е изстрелял първия куршум?
– Да.
Той показа друго място на снимката.
– Сър, можете ли със сигурност да ни опишете пътя, който е изминал мистър Едингтън от канапето до пода, където е издъхнал?
Морган му подаде няколко снимки.
– Мисля, че да.
– Ваша светлост, позволете ми да извикам мистър Маккензи при нас.
– Разбира се.
Морган ме накара да седна на малкото канапе, което съдебният пристав бе донесъл от фоайето на съда по негова молба.
– Ако ми позволите, докторе – продължи Морган, – бих искал да дойдете при нас и да ни покажете какво се е случило, използвайки мистър Маккензи като манекен.
Лекарят ме побутна към другия край на канапето близо до мястото, където ни бе казал, че са открили празна бутилка от уиски. После ме дръпна леко напред.
– По мое мнение – заяви лекарят – първият куршум е пробил аортата му. Влязъл е тук, вляво от гръдната кост, точно над четвъртото ребро. – Той натисна силно гърдите ми. – От това съдя, че мистър Едингтън е бил наведен напред, когато са го улучили за пръв път. – Лекарят ме придърпа по-близо до себе си. – Вероятно се е опитал да се изправи. Ето така. – Той ме помести още малко.
Докато съдебният лекар ме придвижваше в позицията, в която Травис е бил застрелян, забелязах, че Морган неусетно е поканил Рита да застане на място, откъдето да наблюдава всичко, което се случва.
– А сега, докторе, ни покажете къде е стояло лицето, произвело първия изстрел към Травис Едингтън – помоли Морган.
– Тук. – Лекарят посочи мястото пред мен.
В този миг обаче аз не гледах към него, а към Рита. Тя се бе втренчила в мен. Стоеше точно зад гърба на лекаря, малко вдясно от него. Погледите ни се срещнаха. Изведнъж цялата инсценировка и малката роля, която играех в нея, ми се сториха много далечни. Вече не чувах думите на съдебния лекар. Усещах единствено очите на Рита Едингтън и ужаса в тях. Тя го бе убила. Разбрах го от начина, по който ме гледаше, докато седях и се поклащах подобно на Травис в мига, когато Рита бе произвела първия изстрел, а куршумът бе пронизал гърдите му и бе откъснал основната артерия от сърцето. И тя разбра, че го знам. Тялото ми се разтресе от някакъв ирационален тремор при мисълта, че ръката ѝ е едва на метър от револвера, който лежеше на бюрото на съдебния секретар в плик с надпис „доказателство номер едно“. Последва и втори, не толкова ирационален трепет, когато усетих очите на Максимилиан Хаузър върху себе си. Той бе забелязал погледите, разменени между мен и Рита.
Съдебният лекар ме задърпа напред и ме накара да се престоря, че падам на пода. Последното нещо, което видях, преди лицето ми да докосне килима, беше изящния крак на Рита Едингтън с безупречен, блестящ педикюр.
– Елате насам, Рита – чух Морган да прошепва. – Искам да видите това.
Лежах, заровил лице в килима, а Морган зададе няколко въпроса, свързани с куршумите, пронизали гърба на Травис. Той попита и за движенията на извършителя, докато е стрелял.
Когато всичко свърши и Хаузър обяви, че не разполага с повече свидетели, а Морган каза, че няма възражения, съдията се обърна към тях за заключителни аргументи.
Хаузър се изправи и заяви самоуверено:
– От името на щата Аризона моля делото да бъде решено въз основа на изслушаните показания.
– Мистър Морган? – попита съдия Блек.
– Ваша светлост, никой от свидетелите не е видял кой е извършил убийството. Не съществуват експертни заключения коя от тях е стреляла. Прокуратурата не разполага с необходимите доказателства за повдигане на обвинение.
Морган седна.
– Знаете ли какво ме притеснява? – попита съдията. – Ако тази жена е искала да убие съпруга си, защо е предпочела да язди до къщата? Защо не е взела някоя много бърза кола, за да може да избяга? Какво ще кажете за това, мистър Хаузър?
– Сър, не мога да отговоря.
Съдията се огледа из съдебната зала, очевидно объркан.
– Думите на мистър Морган до голяма степен са верни, мистър Хаузър.
– Но, ваша светлост…
– Съдът се оттегля на петнайсетминутна почивка, за да обмисли решението си.
В залата започна да се шумоли. Журналисти палеха цигари. Някой ни донесе кафе.
– Да излезем навън, Дъг – предложи Морган. – Имам нужда от цигара, а не искам съдията да ме види как пуша в залата. Мисля, че е мормон. – Излязохме на ярката слънчева светлина. – Боже – промърмори Морган, – ако той повярва на всички глупости, които току-що изръсих, и откаже да я изпрати на съд, сме загазили страшно.