Морган стана бързо, за да покаже на съдията, че приема решението му. Когато съдебната зала започна да се опразва, той се наведе към мен.
– За пръв път чувствам облекчение от факта, че са изпратили мой клиент на съд.
14
Жената зад бюрото вдигна глава и ни кимна.
– Подай я! – нареди ми Морган. – Бързо!
Втурнах се в оживения кабинет на съдебната служителка и ѝ връчих документа, който бях подготвил по поръчка на Морган: „Молба на обвиняемата за насрочване на дата за бърз процес“.
– Хенри ще е съдията, нали, Тами? – попита загрижено Морган зад гърба ми, за да се увери, че предварителната уговорка е спазена.
– Така е, Дани – отвърна Тами.
Дребната, енергична жена сложи входящ номер на молбата. После взе една писалка и добави буквата „П“ до него.
– Съдия Пенрод – потвърди тя. – Разполагате ли с копие за него, или аз трябва да го направя?
Дали не сгрешихме онзи следобед? Не постъпихме ли нередно?
– Не съществува закон, който да го забранява. – Така Дан Морган отговори на деликатните ми въпроси в деня, в който влязохме в съдебната палата с красноречивата молба, с която толкова се гордеех. – Не се споменава и в правилата на правната етика – добави той. – Просто се сдобихме с малко информация.
Наистина беше така. Направихме малко проучване. Посетихме една стара приятелка на Морган, чийто син той веднъж беше спасил от обвинения за притежание на марихуана. Поинтересувахме се в кои дни съдия Хенри Пенрод разглежда спешни случаи. После изчакахме два часа на студената каменна пейка пред вратата на кабинета ѝ, пиейки изстинало кафе и наблюдавайки как други адвокати подават молби за бързо освобождаване. Накрая тя ни увери, че номерът на търсения от нас съдия е излязъл в графика със свободните часове.
Когато видя, че Тами Хирата е сложила буквата „П“ на молбата ми, Морган я помоли да ползва телефона. Обади се на секретарката на съдията, за да си запише час, след което звънна в кабинета на главния прокурор.
– Пени? Дан Морган е. Предай на Максимилиан Хаузър, че делото „Едингтън“ ще се разглежда от съдия Пенрод. В пет и половина той ще изслуша нашите аргументи, свързани с молбата, която внесохме по-рано днес. Сигурен съм, че Хаузър ще иска да изпрати някой.
Морган затвори, без да дочака отговор. В пет и половина той, Хаузър и аз седяхме в кабинета на почитаемия Хенри Пенрод в старата съдебна палата на Уошингтън Стрийт. Съдията не удостои с внимание вялия протест на Хаузър, че не е имал време да се подготви. Той наклони глава, задъвка незапалената си пура и се задълбочи в съдържанието на молбата.
Докато съдията четеше, аз огледах кабинета му. На места мазилката беше напукана, а щорите на прозореца, който гледаше към Уошингтън Стрийт, се бяха откачили. Килимът бе толкова протъркан, че на отделни места се виждаха дупки. Стаята излъчваше същата повехнала аристократичност като офиса на „Бътлър и Менендес“. Имаше една разлика – стените бяха покрити с маслени картини с каубойски мотиви. Морган ми беше разказал за тях. Преди да стане съдия, Хенри Пенрод натрупал цяло състояние като прокурор по дела за нанасяне на телесни повреди. Голяма част от имуществото му висеше по стените на кабинета. Разгледах една картина с голямо стадо добитък от породата „Ремингтън“, която се намираше зад писалището на съдията. Морган ми посочи тежката бронзова пластика на пума, която напада бизон. Дори Хаузър разгледа част от колекцията на съдията, разлиствайки роман на Луис Ламур на масичката за кафе.
След известно време съдия Пенрод вдигна очи от моето творение и бутна кръглите си очила малко по-надолу, за да може да ни погледне над тях. Извади пурата от устата си. Помислих си, че ще заговори Морган, но преди да каже каквото и да е, той почеса едрата си ръбеста глава, покрита с гъста посивяла коса, която бе подстригана много късо и стърчеше нагоре. Докато все още се чешеше, той отвори леко уста и се засмя тихо. После огледа стаята. Спря погледа си върху колекцията от картини и бронзовата пластика. Всички седяхме в очакване, а съдията погледна през прозореца към улицата. Захапа отново пурата и започна да я дъвче.
– Искате да назнача дата за процес за углавно престъпление възможно най-скоро? – попита той с подчертана недоверчивост, а Морган приведе глава в знак на потвърждение. – Нетипично за теб, Дани.
– Ваша светлост, моята клиентка е в затвора. Няма да я пуснат под гаранция. Тя има конституционното право на бърз процес.
С тези три изречения Морган обобщи съдържанието на дългата десет страници молба.