Опитах се да не мисля за Галахър и Морган. Повтарях си наум, че трябва да се концентрирам върху играта, а не върху желанието си да се върна на Сътър Стрийт 111 в Сан Франциско и да застана смирено на опашката за интервю. Но Галахър и Морган бяха там, а и е много трудно да не мислиш за нещо, когато непрекъснато си повтаряш, че не бива да го правиш. Накрая застанах до количката им пред петата площадка и не успях да сдържа любопитството си.
– Как се докарахте до това състояние? – попитах възможно най-небрежно аз.
– Кое състояние? – учуди се Галахър. Той се усмихна и ме остави да се измъчвам, сякаш бях забоден за малкия кактус зад мен. Мисля, че през всичките години, които сме прекарали заедно, това беше единственият път, в който Том Галахър се държа нелюбезно с мен. Беше наистина груб. Замръзналата му усмивка стана почти коварна. Той определено настояваше да разбере какво мисля.
– Кое състояние?
Поколебах се, осъзнавайки, че трябва да отида до площадката и да изпълня удара си, но и че не мога да помръдна, докато не му отвърна нещо. Стоях с гръб към кактуса и се измъчвах, а Дан Морган ме заговори за пръв път.
– Вчера имах рожден ден – каза той. – Няколко приятели ми организираха парти.
Морган изрече последното с равен, безизразен глас, но като се обърнах към него, той кимна. После ми намигна и така ме освободи от агонията.
– Разбирам – отвърнах и ударих топката.
Тогава не попитах Морган на колко години е станал, нито къде са празнували. Сега обаче знам тези неща. Дължи се на факта, че след време най-накрая събрах куража да попитам отново Том Галахър как бяха стигнали до това състояние. Случи се след една фирмена вечеря, когато всички освен мен и Том си бяха тръгнали от клуб „Аризона“. Двамата седяхме на масата, където бяха останали единствено огризките от храната и утайката в последната бутилка вино.
– Том – казах. – Спомняш ли си деня, в който ти и Дан се появихте пияни в „Сан Маркос“, докато играех в щатския шампионат за аматьори?
– Естествено.
– Как се бяхте подредили така?
Този път той не ми зададе неудобни въпроси и не се усмихна обезкуражаващо. Просто се загледа в далечината и ми разказа какво се бе случило.
– В същия ден Дан се върна от Европа – обясни Том. – Беше заминал, за да изнесе поредица лекции за процедурата по habeas corpus пред английски и френски адвокати. Тогава навърши петдесет. И, незнайно защо, поиска да отпразнува рождения си ден в Аризона. – Последните думи като че ли събудиха някакъв неприятен спомен у него. Гласът му заглъхна и той погледна към Южните планини. – Научи, че Катрин го е търсила във Франция. Мисля, че беше избягал от нея. Посрещнах го на летището и после се отбихме тук за няколко питиета. – Том се огледа из помещението, в което се намирахме. – Дани се зачуди дали в Бейзлайн Тавърн все още организират съботни игри на покер. Оказа се, че го правят, отидохме там и си тръгнахме чак по изгрев-слънце.
– Прекарали сте цялата нощ в Бейзлайн Тавърн? – Том не обърна никакво внимание на моето учудване. Като че ли беше потънал в спомени. – И той нарече това парти за рождения си ден?
– Излязохме на паркинга – продължи Том. – Исках да го закарам до къщата му в Парадайз Вали. Когато обаче доближих колата, за да отключа, той ми каза: „Том. – Погледнах го над покрива на колата, а той добави: – Не ми се прибира вкъщи.“
Спомням си всички свои удари от първата част на турнира, както и тези на Уинтроп Норт. За съжаление след седмата дупка бях на три удара след него. А не играех зле. След първата дупка не допуснах каквито и да е пропуски. Норт просто отбеляза бърди още в началото, а на петата дупка направи дванайсетметров път, с който вкара топката право в дупката и разби сърцето ми. На седмата аз отбелязах еднометров път. Така имах един удар над пара и изоставах с три зад противника си.
На осмата дупка обаче, на пар три, играта се преобърна. Ударих топката високо с железен стик номер шест, а тя се приземи близо до флага веднага след като напусна площадката. Стигна на по-малко от два метра след дупката и се върна леко назад. За миг си помислих, че ще влезе, но тя спря на трийсет сантиметра от флагстика.
Галахър извика:
– Страхотен удар, Дъг!
Чух как Дан Морган възклицава: