В крайна сметка Хаузър и Морган се съгласиха, че делото за убийство може да приключи за седмица.
– Струва ми се, че нямате много доказателства. Сигурен ли сте, че искате да продължите само с тях, мистър Хаузър?
– Да, ваша светлост.
– Ще започнем в понеделник, на 19 ноември. Ще мислим за Деня на благодарността, когато му дойде времето. Имате три седмици, за да се подготвите. Желая ви успех. – Съдията пак поклати недоверчиво глава. Като станахме, той се приближи към нас. – Мистър Маккензи – попита ме той, – защо имам усещането, че вие сте писали молбата, която току-що прочетох?
– Така е, господин съдия – призна Морган.
– Е, свършили сте добра работа – каза съдията. – Смятайте молбата ви за удовлетворена.
За пръв път долових едва осезаема нотка на мек южняшки акцент в гласа му. Морган ми бе разказал, че преди години съдията се е преместил в Аризона от Арканзас. Все още бях поласкан от малкия му комплимент, когато излязохме от кабинета.
Във фоайето изчакахме Хаузър да слезе по стълбите, за да не ни чуе.
– Копелето определено нк готви изненада – заяви Морган.
15
Същата вечер Морган настоя да отидем в клуб „Аризона“, за да отпразнуваме приемането на молбата ми от Хенри Пенрод. Морган поръча бутилка „Дом Периньон“.
– Какво ще кажеш за Хенри? – попита той, докато си сипваше бира в чашата.
Харесва ми – казах.
В този миг забелязах, че една стройна жена с обувки на високи токове се е доближила до масата ни. Тя седна непоканена.
– Значи си се върнал – каза тя на Морган.
– Как си? – попита той, очевидно доволен, че я вижда.
– Не е зле. Как беше в Европа?
– Хубаво. – Морган се пресегна и я потупа по коляното, след което каза: – Полин Адеър, това е Дъг Маккензи.
Мина ми през ума, че Полин Адеър може да е сестра на Дан Морган. Не се дължеше на факта, че си приличат, въпреки че видимо бяха на една възраст и буйната ѝ черна коса беше също толкова разрошена колкото и неговата. По-скоро се дължеше на начина, по който тя сложи цигарата в устата си, стисна я между зъбите си и присви очи от дима, след което прехвърли кутийката бира в лявата си ръка и ми подаде дясната.
– Здравейте – каза тя с тих, дрезгав глас. Подадох ѝ ръка.
Морган разговаря с нея известно време. Попита я как върви адвокатската ѝ кариера и тя му разказа, че в момента работи над няколко наказателни и бракоразводни дела. Докато говореха, аз отпивах от шампанското и ги наблюдавах. Реших, че се познават отдавна и че се харесват много.
– Търсих те, Дани – каза Полин Адеър накрая. – Затова дойдох тук. Предположих, че ще те засека. Обадих се в къщата няколко пъти, но те нямаше.
– Изнесох се.
– Ооо… – каза тя провлачено.
– Да – каза Морган. – Защо си ме търсила?
Изведнъж тя стана сериозна и се замисли, преди да отговори.
– Има нещо, което трябва да знаеш – каза тя накрая.
– Какво? – попита той подозрително.
– Става дума за онази Едингтън, която представляваш.
– Е?
– Бъди внимателен с нея.
– Познаваш ли я? – попита той учудено.
– Виждали сме се.
– Глупости.
– Не, вярно е. Много е важно да не казваш на никого, че сме говорили за това. Някой ден ще ти потрябват съветите ми.
Тя се изправи и изчезна толкова бързо, колкото беше дошла. Морган я изгледа продължително и стана.
– Ще се видим утре сутринта, Дъг.
Той последва Полин Адеър към асансьора, оставяйки ме в пълно неведение относно сцената, на която току-що бях станал свидетел.
Довърших бутилката шампанско. Вечерях в ресторанта съвсем сам. После отидох на кино в Палмс Тиътър, а след филма се разходих по Сентръл Авеню и изпих една бира в „Дюрантс“.
Когато се върнах в Кендъл Хаус, се надявах Морган да е там и да ми обясни загадъчното предупреждение на Полин Адеър, но лампите в апартамента му не светеха. Нощта беше хладна и аз си облякох пуловер. Взех кутийка бира от хладилника и намерих свободно място до басейна, който рядко се използваше по това време на годината.
След време се отвори вратата към задните стълби, водещи до апартамента на Морган. Станах с мисълта да го поканя на чаша бира, но когато се изправих, чух женски глас. Звучеше леко развеселено. Спрях и се заслушах в стъпките, отекващи нагоре по стълбите. Отначало говореше само тя и не успях да разбера думите ѝ, но после разпознах гласа на Морган – ясен, небрежен и доволен.
– Не може да бъде! – каза той.
Вратата се затвори зад тях.