Ридли Пиърсън
Без свидетели
На всеки човек понякога се случва да преживее нещо изключително, което променя живота му из основи. След удостояването ми с фулбрайтовата награда на името на Реймънд Чандлър аз получих възможността да работя една година в Оксфорд, където имах неограничен достъп до несравнимо богатите библиотеки на тази институция, както и до личните писма и ръкописите на Реймънд Чандлър. В колежа „Уодъм“, на последния етаж на „Кингс Армс“ номер 11, аз написах както „Ангелът“, така и тази книга — „Без свидетели“. Не съм забравил, и никога няма да забравя десетте месеца, които прекарах в колежа „Уодъм“ благодарение на фондация „Фулбрайт“. За нас двамата с Колийн този период ще остане навеки свещен.
Тази книга е посветена на господин Греъм К. Грийн, който решил да ознаменува стогодишнината от рождението на Реймънд Чандлър не със статуя или пък с пейка в парка, която да носи името на великия писател, а запазвайки литературното му наследство за поколенията под формата на частна фулбрайтова стипендия, финансирана от богатството на Чандлър. С тази награда вече са били удостоявани няколко британски и американски писатели, а тя самата вече си е извоювала собствена значимост, променяйки съдбите и живота на всички тях.
Книгата е посветена още на доктор Тим Биньон, доктор Робин Фидиан, господин Джефри Хакни, сър Клаус Мознър и всички приятели от колеж „Уодъм“, Оксфорд, както и на капитан Джон Франклин, на фондация „Фулбрайт“, Лондон, Англия, на госпожа Карън Адамс и на представителството на „Фулбрайт“ във Вашингтон, окръг Колумбия.
Онова, което ми дадохте, е незаменимо.
Благодарности
Авторът държи да изкаже специалната си благодарност към Иън и Анет Къминг и националната корпорация „Люкадия“. А също така и към Джеймс и Уенди Девърман, Алекс и Джина Макдоналд, Марина Томачели и всички останали в Кайлуум.
Проучванията, които извърших, нямаше да са възможни без щедрата помощ на:
Щат Вашингтон: доктор Доналд Рийн, главен съдебен лекар на Кинг Каунти; доктор Крисчън Харис, съдебен психиатър; съдия Робърт Ласник от Върховния съд на Кинг Каунти: съдия Майк Рикърт от Върховния съд на Скаджит Каунти; господин Томас Бас; доктор Филип И. Тар, доктор по медицина, асистент по педиатрия, катедрата по гастроентерология в Университета на Вашингтон; лейтенант Дейв Рейхърт от полицията в Кинг Каунти; сержант Сон Камерън, отдел „Убийства“ в полицейското управление на Сиатъл.
Англия: господин Бил Тъпман от Център за полицейски проучвания към Университета в Екзетър; доктор Джак Райт от Центъра за борба с младежката престъпност „Грендън Ъндърууд“, Айлсбъри; Ричард Бейкър от полицейския участък в Лондон, детектив инспектор Ейдриън Мейбенк от Скотланд ярд; детектив инспектор Фил Гълифорд; инспектор Томас М. Сиймън от полицейското управление на Филаделфия, изпратен на обучение със стипендия „Фулбрайт“; Ник Родити, Хамстед, Лондон; Джон Д. Дрисдейл от „Робърт Флемингс холдингс лимитид“; Шела Джеймс-Хъдсън от Бистър, Оксън; Керъл Блейк и Джулиан Фрийдмън; Мери Петърсън, секретарка; Джуди Маклийн, работила върху ръкописа; Колин Дейли, оказала помощ при редактирането.
Авторът изказва специална благодарност на Брайън Дефиор, който редактира този ръкопис.
Благодаря също така и на Албърт Зукърмън и Стийв Рос.
Едно
А сега идваше ред на най-интересната част.
Това беше моментът, в който Лу Болд захвърляше всички условности, в който теорията отстъпваше пред практическия опит и в който той винаги разбираше кои от слушателите му в аудиторията го слушат и кои спят.
Той повиши глас. Болд беше едър мъж и думите му достигаха съвсем ясно и до последния ред даже и без помощта на микрофона, който обикновено забождаха на вратовръзката му.
— Всичко, което ви казах през изминалите няколко седмици по отношение на доказателствата, рутинните разследвания, задържането на престъпници и ръководството на всяко разследване, не струва и пукната пара. — Няколко глави рязко подскочиха — повече, отколкото бе очаквал. — Всичко това ще е напълно безполезно, ако не се научите да разгадавате сцената на престъплението, да опознавате жертвата, да се вслушвате и доверявате на собствените си инстинкти. Да чувствате със сърцето си, а не само да мислите с главата си. Да намерите баланса между разум и чувства. Ако всичко опираше само до главата, тогава нямаше да имаме нужда от детективи — техниците от лабораториите щяха да вършат цялата работа. И обратно — ако цялото разследване се ръководеше от чувствата ни, ако можехме просто да открием престъпника и да му кажем: „Ти си го направил!“, кой тогава би имал нужда от лабораторните специалисти? — Няколко усърдни слушатели бързо започнаха да разлистват учебниците си. Болд побърза да ги информира: — Това, което ви казвам, няма да откриете в нито един от учебниците си. И точно тук е проблемът. Всичките учебници на света не биха могли да разкрият никое престъпление. Единствено детективът може да направи това. Доказателствата и събраната информация нямат никаква стойност, ако не са предоставени на хора, които да ги анализират, класифицират и интерпретират. А това сте вие. И аз. Идва обаче момент, в който цялата информация трябва да бъде оставена настрана, настъпва време, когато чувствата и инстинктите взимат връх. Това е материя, която не може да бъде преподавана, но може да бъде научена. Разум и чувства — едното не струва нищо без другото. — Той замълча за момент, като се питаше дали тези неопитни и зелени курсисти успяваха да вникнат в думите, или виждаха единствено едно леко закръглено, четиридесет и четири годишно ченге от отдел „Убийства“, облечено с омачкани панталони в цвят каки и старо спортно сако, във вътрешния джоб на което имаше бебешки биберон.