Когато тя отвори входната врата, нетърпелива да се отърве от присъствието му, Болд забеляза един камион за събиране на отпадъци за рециклиране, който бе запушил колата му. В първия момент си помисли, че това ще е поредното забавяне, поредното неудобство в забързания му живот. Живот на ченге. Но в последната възможна секунда изведнъж си даде сметка какво всъщност означава този камион.
Извика на работника, който тъкмо се канеше да изсипе пластмасовия варел. Болд бързо излезе на улицата и зарови глава в първия от трите големи контейнера. Внимателно разрови смачканите алуминиеви кутийки.
— Добре — рече той и предаде контейнера на работника.
Обърканата и смутена Бети Лоури се приближи до него.
— Тук? — попита тя и се зае да рови заедно с него, макар да не знаеше какво всъщност търсят.
Болд разрови изхвърлените стъклени буркани с химикалката си. Те се раздрънчаха като приглушени звънци. Работникът, който се суетеше зад тях, започна да недоволства.
— Не мога да вися тук цял ден.
— Остави го — нареди Болд и махна с ръка да го отпрати. После додаде: — Госпожата си изгуби венчалната халка.
— Ама че късмет! — през рамо извика мъжът.
Два от бурканите на дъното имаха етикети с емблемата на „Адлър Фуудс“, на които пишеше „Готови спагети“. Болд, обхванат от силно вълнение, съзнателно забави темпото и продължи да търси с изключителна прецизност и внимание. Точно в подобни случаи ченгетата допускаха грешки — изглеждаше странно, но в действителност ентусиазмът беше сериозен враг. В третия варел се намираха консервните кутии, изхвърлени от семейство Лоури. Болд се зарови в контейнера. Кучешка храна. Задушени миди. Риба тон. Зелени чушки. Той закачи с химикала си една кутия, която беше почти по средата на варела, и я вдигна нагоре. Помръдна китката на ръката си и консервата се завъртя. Етикетът се появи пред очите му като многоцветно знаме. Същата емблема: „Адлър Фуудс“. „Пилешката супа на мама“.
— А! — Болд си позволи един миг на триумф. — Супа — отбеляза той.
— През уикенда беше хладно, нали си спомняте? — нервно обясни тя, а в думите й се прокраднаха извинителни нотки. — Слейтър обожава всички супи от тази серия — додаде тя, сякаш рецитираше реклама.
Кутията спря да се върти. Болд внезапно се изпоти. Попита с дрезгав глас:
— Откъде купихте супата? От един и същ магазин ли пазарувате обикновено?
— От „Фуудланд“ — отвърна тя, без да се поколебае нито за миг. Точно тази увереност и бързината, с която реагира, убедиха Болд, че казва истината.
— „Фуудланд“ — повтори той. Ставаше дума за местна верига магазини. — Кой точно?
— На Бродуей.
— Сигурна ли сте? — Ченгето у него не можа да се въздържи. Думите просто се изплъзнаха от устата му.
— Разбира се.
— Кога?
— Кога? — повтори тя.
— Супата! — напомни й той.
— О, боже, не зная. Тази седмица? Миналата? Пазарувам в този магазин пет дни седмично. Това лошо ли е? — попита тя, забелязала изражението на лицето му.
— Пазите ли разписките? С чек ли плащате?
Тя отпусна рамене.
— Не и на двата въпроса.
Болд кимна.
— Няма нищо. Няма нищо.
Доказателство! Това беше единствената мисъл, която се въртеше в главата му. Доказателство! Горивото, което задвижваше двигателя на всяко разследване.
В багажника на колата му имаше торби за веществени доказателства. Прибра бурканите и консервните кутии в отделни торби. Трофеи. Каза на Бети, че екипът ще се върне, за да прегледа по-внимателно варелите, и за последен път й изтъкна необходимостта от абсолютна дискретност.
Тя кимна и му подаде ръка. Беше леденостудена.
На път за града Болд се обади в лабораторията. Но преди да отиде там, му предстоеше друга, далеч по-важна задача — трябваше да убеди лейтенанта.