Четири
Болд остави намерените улики в полицейската лаборатория, разположена на втория етаж на Управлението за обществена безопасност, и изрично се разпореди техниците да следват всички инструкции, отнасящи се до случаите с инфекциозни заболявания. Очакваното затруднение възникна, когато Бърни Лофгрийн го попита за номера на разследването. Защото без такъв номер лабораторията не можеше да започне работа.
— А ако ти запиша мое изпълнение на Коста?
— Вече ми дължиш „Рейдио сити“ на Скот Хамилтън. — Лофгрийн носеше очила с дебели стъкла, които уголемяваха очите му. И прогресивно оплешивяваше.
— В такъв случай ще ти запиша и двете парчета. Плюс „Гайс енд долс“ на Хашим.
Лофгрийн се ухили.
— Ще започнем работа без номера на разследването, но, ако желаеш все пак да получиш резултатите…
— Ще се върна с номера след не повече от час.
— Сигурно! — саркастично отбеляза Лофгрийн.
— Какво има? — Болд погледна приятеля си.
— Шосвиц е бесен. Ранкин го е задъвкал заради процента на разрешените случаи.
— Значи става дума за моя процент — веднага се сети Болд. — Или по-скоро за липсата на такъв.
— Нали точно това се опитвам да ти кажа.
Болд му благодари за предупреждението и бързо пое нагоре.
Лейтенант Фил Шосвиц командваше трима сержанти на отделения, а Болд бе най-старши и опитен измежду тях и доскоро имаше най-висок процент на разрешени случаи. Болд ръководеше петима детективи, останалите двама командири на отделения работеха с по четирима. Шосвиц докладваше на капитан Карл Ранкин — политическа фигура и истински задник през повечето време. Поради тази причина лейтенантът бе постоянно нащрек. Неговите хора разследваха убийства. Завеждаха ги в Дневника — дебел регистър, подвързан с твърд картон, който лежеше на специална масичка пред стаята за кафе. Един химикал, залепен с тиксо за избелял конец, свързан с регистъра, висеше от едната му страна. Когато някой детектив получеше поредния си случай, той се завеждаше в Дневника под негово име. А когато разследването приключеше, тоест случаят бе разрешен, в дясната колона, срещу името, се слагаше малка отметка. Работата на сержанта бе да направи така, че срещу всеки заведен случай да се появи и съответната отметка. Работата на лейтенанта пък бе да контролира и притиска сержантите. През изминалата година отделението на Болд регистрира процент, достоен за уважение — седемдесет и два процента от всичките убийства и престъпления срещу личността, разследвани от тяхното отделение, бяха разрешени. За разрешен случай се смяташе всяко разследване, завършило с арест, заповед за арест или с неопровержими доказателства срещу заподозряно лице с все още неустановено пребиваване. Процентът на разрешени случаи нямаше нищо общо с броя на заведените дела, нито пък с процента на осъдените да излежат присъдата си в затвора. Този процент бе просто едно мерило за начина, по който сержантът и хората му провеждат съответните разследвания. Освен това статистиката, отчитаща ръста на престъпността, си служеше точно с този процент, което означаваше, че цифрата неизбежно става достояние на широката общественост. Последните шест месеца обаче не бяха особено благоприятни за Болд. Той и хората му поеха разследването на двойното убийство, извършено край доковете — три месеца оттогава, а те все още не бяха стигнали доникъде. Черна дупка. Освен това разследваха убийството на жена, полетяла от моста Фримънт — жената бе изцяло парализирана и за нищо на света не би могла да скочи от онзи мост. Черна дупка. От две седмици се бореха и със случай на физически мъчения, последвани от убийство, който също боксуваше. Имаха два случая на шофьори, избягали от местопрестъплението — и двата в един и същи квартал. Стрелба в автокино с възможна връзка с наркотици. И всичките бяха неразрешени: черни дупки. Хората на Болд бяха получили най-заплетените разследвания — това се случваше понякога. Телефонът звъни, сержантът отговаря и поема съответния случай. После го вписва в книгата. И сега, когато процентът им на разрешени случаи се колебаеше някъде около петдесетте, Болд се намираше в особено неизгодно положение. Хората му се нуждаеха от няколко дребни престъпления — едно-две самоубийства например — и тогава може би щяха да успеят да докарат процента до шейсет за Коледа.
В последно време късметът като че ли бе на страната на другите две отделения. Отделението на Дейвид Паскуини се перчеше с невероятната цифра от осемдесет и пет процента и това при положение, че там работеха няколко тъпоумни детективи. От известно време насам Паскуини се дуеше като паун из управлението. За разлика от него Болд се стараеше да прекарва възможно повече време вън от кабинета си.