— Понякога си мисля, че може би ще мога да ти помогна — продължи Лиз, — но се боя да го направя, защото това по някакъв начин би нарушило измеренията на нашите взаимоотношения, а тази възможност ме плаши. Когато имам неприятности в банката, ти си моето убежище и разтуха и много ми се иска да вярвам, че това важи и за теб… и се боя, че дори и най-незначителната намеса от моя страна в работите ти ще ни тласне по течението. Ще ни свърже по-тясно, но в същото време ще ни отдалечи от реалността. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?
— Разбира се — отвърна Болд, макар да съзнаваше, че думите не прозвучаха убедително.
— Аз работя в банка, любими. И зная всичко за банкомати, текущи сметки, депозити и заеми. Сега стана ли ти по-ясно?
Той не отговори.
— Ти сподели с мен проблемите си в това разследване — поне част от тях, свързани с банкоматите — но така и не потърси съвет от мен. Това е единствената област, в която съм специалист, а ти дори не ме помоли за помощ.
— Не мислех…
— Така е, не мислеше — прекъсна го тя, защото държеше да изясни позицията си докрай. — И аз не зная дали защото просто не искаше да ме въвличаш, не желаеше да нарушиш крехкия баланс във взаимоотношенията ни, или защото просто не ти е минало през ума, че можеш да се консултираш с мен.
Болд не обичаше сериозните дискусии по време на пътуване и жена му го знаеше. Започваше да се пита защо бе изчакала точно този момент, за да повдигне въпроса. Бяха прекарали двадесет и четири часа в усамотение на брега на езерото, а тя бе избрала точно пътуването, през което не можеха да се погледнат дори в очите, за да заговори сериозно.
— Разговорът не ти харесва — констатира Лиз.
— Това не е най-подходящият момент за него.
— Разговор в кола.
— Точно така.
— Но за мен понякога е по-лесно да говорим по пътя. Не можеш ли да го проумееш? И ми е по-лесно именно поради причините, които те карат да мразиш да разговаряш в колата. Така мога да избягна пронизителния ти и твърд поглед, макар да го усещам върху себе си.
— Никога не съм се опитвал да те изолирам от каквото и да било — опита се да се извини Болд.
— Зная. Всъщност, ти наистина го правиш, но аз зная, че не е нарочно.
— И имам нужда от всичката помощ, която мога да получа.
— Това исках да чуя — отвърна Лиз и протегна ръка към радиото.
Този път Болд я възпря.
— Ще ми кажеш ли какво мислиш?
— Трябва първо да проведа няколко телефонни разговора, да проуча някои неща. Не исках да започна да се занимавам с това, преди да съм се уверила, че намесата ми няма да създаде проблеми между нас. И бездруго си ги имаме достатъчно.
Болд за миг отклони поглед от пътя и я погледна в очите. После отново насочи поглед към пресечената линия пред себе си и пътните знаци, но не можа да се отърси от мисълта за онова, което съзря в очите й, поглед, който казваше всичко… И тя като него се ужасяваше от онова, което им носеше бъдещето, и кой знае защо това прозрение го накара да изпита необяснимо спокойствие.
Плъзна ръка по седалката и намери нейната. Окъпаният от слънчевите лъчи град заблестя пред тях и те продължиха пътя си хванати ръка за ръка. Зад тях Майлс продължаваше да хленчи и да се върти на столчето си. И Болд си помисли, че би искал това пътуване да продължи вечно.
От пръв поглед си личеше, че Дафи Матюс изобщо не бе почивала през уикенда.
— Прекарах по-голямата част от събота и цялата неделя и неделя вечер с доктор Клемънтс. Работихме над психологическия портрет на нашия престъпник. Клемънтс е разтревожен от двата факса, които пристигнаха в един и същи ден. Безпокои го и фактът, че изнудвачът не показва и най-малко чувство на вина за онова, което върши.
— Значи ти се оказа права — припомни й Болд, опитвайки се да повдигне духа й.
Само че Дафи се притесняваше не толкова от мнението на доктор Ричард Клемънтс, колкото от съдържанието на факса, който подаде на Болд.
— Току-що пристигна — информира го тя.
„Обичате ли сладкиши?
Мама ви предупреди, че тези шоколадчета са отровни.
Но вие не пожелахте да я чуете, нали?
Сега ще ви се прииска да го бяхте направили“
Болд прочете посланието няколко пъти, макар че това едва ли бе нужно. Дафи изтъкна, че в този факс вината отново е прехвърлена изцяло върху Адлър. Беше силно възбудена, а думите й очевидно криеха подтекст, който Болд като че ли не схвана напълно.